Бистришки водопад край Дупница

Здравейте, Приятели!

Може да се каже, че след дългата зимна пауза, през месец Май буквално скъсахме синджира и нямахме уикенд, през който да не отидем някъде. За наш късмет времето също беше с нас всеки един път и допринесе за това да осъществим всяка една набелязана цел. На 25.05 се отправихме в района на град Дупница, за да повървим по екопътека, която води до Бистришки водопад. Докато проучвам това място, с изненада установих, че Бистришкия водопад, до който се стига по екопътека, започваща от Бистрица и стигаща до местност наречана „Самоковището“ край Дупница, съвпада 1:1 по имена с Бистрица, Бистришки водопад, екопътеката и местността „Самоковището“ край София. На няколко пъти докато чета из различни сайтове, си помислих, че някой ми прави скрита камера, защото на едно място ставаше въпрос за София, на друго за Дупница. По едно време колкото и невероятно да ми се струваше, започнах да си мисля, че става въпрос за някаква колосална екопътека, която свързва София и Дупница. В крайна сметка, за да се убедим, че всичко е точно и едното място е на Витоша, а другото на Рила, се отправихме по автомагистрала „Струма“ към Дупница.

В интерес на истината, времето този път беше малко на кантар. За да уплашим дъжда, си взехме чадърите. Но поне температурата беше приятна, майска. До разклона за Дупница стигнахме неусетно, след което се понесохме за кратко по стария първокласен път за Кулата, който едно време минаваше през града.

Тук времето не се промени особено и облаците бяха все така надвиснали и захапали Рила за ушите.

Преминахме през града.

Имахме още около 3 км. докато стигнем в квартал ли е, село ли е, вилна зона ли е...абе, Бистрица. Всъщност, май е едно от последните две, защото в Дупница си има ж.к. Бистрица.

Между ж.к. Бистрица и тази нашата Бистрица има един парк, който сме го набелязали за друг път. Пада се отдясно на пътя. Скоро стигнахме в Бистрица.

В Бистрица се кара смело напред. По някое време се завива наляво, като пътят сам предразполага да го направиш, защото изглежда по-главен. Минава се покрай един храм и после по лек баир се стига до началото на пътеката.

В края на асфалтовия път има малък паркинг и информационна табела.

Нарамихме раницата с вода и сандвичи, малкия в кенгуруто и застанахме бодро пред пътеката.

Чадърите също бяха с нас, за да плашат дъжда. Цялата пътека до водопада е много добра за вървене. В началото е много широка и по нея даже видяхме 1-2 МПС-та. Постепенно става по-тясна, но запазва габарит като за едно МПС. Заблудени от това, че вървим по пътя за МПС, кривнахме по една пътека, която решихме, че е правилната.

Правилна ли е грешна ли е не знам. Само знам, че се прецакахме и минахме по супер тясна и стръмна пътека, която се оказа като кратък път.

Изплезихме езици още в началото. Пустата пътечка вървеше много близо до онзи широк път, от който се отклонихме, ама все не можехме да се върнем обратно на него. И това продължи достатъчно дълго. В един момент, най-после, се върнахме там, откъдето не трябваше да се отделяме.

Нещата придобиха къде къде по-приятен вид. Отдъхнахме си, взехме си поука за на връщане и направо започнахме хем да вървим, хем да си свиркаме по тази пътека. Като минахме и по широкия път на връщане, се оказа, че просто началото на маршрута е по-стръмен и тежък. И все пак, друго си беше по него. На тясната пътека нещата често стигаха до екстремност. Факт е, че е по-къса, но изобщо не съм сигурен дали като време се печели нещо. Стигнахме до първата точка с изглед, която всъщност беше и единствената с обширна панорама.

Тук има заслон и площадка с пейка. Местността се нарича „Софраджик“ и на картата по-горе е отбелязана като точка 2. Направихме кратка почивка и изядохме по един сандвич, за да се подсилим след трудното начало.

Продължихме напред, а пътеката остана все така лесна и приятна за вървене.

Темпото ни беше все едно вървим по равен терен. В действителност се изкачвахме много плавно.

Всяко едно от местата, описани на картата от снимката по-горе, е обозначено по протежение на маршрута. Има информационни табели и като цяло бих казал, че маршрута е един от най-добрите, които сме изминавали.

С игри, закачки и с кратки спирки за по 1-2 минути, колкото да си поемем дъх, стигнахме до местност „Черната скала“.

Нищо особено, дори ако я нямаше табелата щяхме да я подминем тази скала като всяка друга. От тук нататък се навлиза на територията на природен парк „Рила“.

След общо 2 часа и 30 минути ходене стигнахме и до целта на нашата разходка - Бистришкия водопад.

Бистришкият водопад е с височина около 35 метра. Както се вижда има няколко ръкава, а хубавото при него е, че е доста пълноводен и съществува целогодишно. Абсолютно целенасочено, ние бяхме в най-добрия му период в разгара на пролетта, когато е най-пълноводен, най-бурен и всичко е най-най.

В допълнение, на тази надморска височина, в този период вече всичко е тъкмо цъфнало и раззеленило се, като по този начин се получава една приказна картинка.

От моста, който минава над река Бистришка по пътя нататък, се открива много добра панорама към водопада и цялата му прелест се вижда от едно място. От там се усещат и пръските му.

Надморската височина, на която се намира Бистришки водопад е около 1240 метра. Докато седим и водопада ни пръска, задуха лек вятър и от всичките тези неща накуп, ни стана малко хладно. Дръпнахме се настрани, за да изядем останалите сандвичи. За съжаление точно тук не видяхме да има място, където да се поседне. Затова хапнахме сандвичите на крак. Нататък пътеката продължава към останалите точки от маршрута, но ние бяхме до тук. Като гледах картата може би бяхме някъде между половината и 2/3 от целия маршрут, което по груби сметки означаваше да вървим поне още час и половина. Нямахме силите, за да отидем до края и да се върнем, а освен това не разполагахме и с физическото време, защото беше станало 16:00 часа. Насладихме се още малко на водопада, след което тръгнахме по обратния път.

По обратния път надолу винаги е малко по-лесно и времето за изминаване е по-кратко. Темпото ни, обаче, беше горе-долу същото, защото пускахме от време на време малкия да върви и той. Така стигнахме отново до мястото с панорамна гледка над Дупница.

За уеднаквяването на времето ни вероятно допринесе и факта, че минахме по широкия път, който изглеждаше така, в частта която пропуснахме при изкачването.

По този път също се откриваха чат-пат гледки между дърветата, но бяхме вече по-ниско и не беше същото.

Друго, с което се разнообразявахме по пътя надолу, беше да се забавляваме с буболечките.

След общо 5 часа и 30 минути, така да се каже се „приземихме“, като запаметихме следния трак - Бистришки водопад.

Според записите сме се качили от 770 метра до 1239 метра надморска височина и сме изминали близо 12 километра за 4 часа и 24 минути. Тъй като накрая, батерията на телефона ми свърши преди да стигнем до колата и записа спря, вероятно реално сме изминали някъде около 13 км. за малко повече време. И още една красива снимка преди да се качим в колата и да потеглим към вкъщи.

В заключение, това се оказа пътепис №100 в нашия скромен дневник. Преди 8 години това число ми изглеждаше мираж, а сега е просто поредния номер. Пътеката до Бистришки водопад, се оказа една от най-добрите и приятни екопътеки, по която сме ходили в България. Самият водопад, също се оказа по-красив от очакваното. Затова смятам, че цялата разходка и пътеписът към нея заслужават да стоят зад това юбилейно число и препоръчвам на всички любители на този тип разходки да извървят нашия път до водопада, ако още не са го направили.

Маршрутът от София до началото на екопътеката е следния - https://goo.gl/maps/J31nWR7oH2QoTbr18

Маршрут: София - Бистрица (край Дупница) - София.

Общо километри: 147 км.
Среден разход:  6,5 л/100 км.
Средна скорост: 72,3 км/ч.
Общо литри бензин:  9,6 л.

Край!