Здравейте, Приятели!
18.05 беше поредната слънчева събота през месец Май, която решихме да оползотворим с разходка извън София. На прицел се оказа град Вършец, място което често сме „прелиствали“, когато търсим следваща дестинация. Вършец е място, на което обикновено се ходи на лечебна ваканция или отпускаща SPA почивка. Понеже вече имахме един общо взето неуспешен опит за SPA почивка с бебе, в нашия случай си запазихме това право за по-късен етап в нашия живот, а сега се задоволихме само с кратка еднодневна разходка. Дори тази еднодневна програма, която бяхме направили, се оказа прекалено амбициозна за изпълнение от наша страна. Имахме за цел освен да се разходим из града, да посетим водопадите Райски кът и Заноженски водопад, както и Клисурския манастир по път. Не можахме да стигнем до нито едно от трите места основно, защото закъсняхме още с тръгването от София и просто нямахме необходимото време. Най-близо бяхме до достигането на водопад Райски кът, но последната част от пътеката малко ни изненада, понеже изобщо не беше подходяща за бутане на количка. Освен това беше малко кална и просто нямаше как да носим на ръце хем бебето, хем и количката. Другите две места, макар и да се намират в близката периферия на града си искаха своето време, което на нас накрая просто не ни остана. От София тръгнахме след 12:00 часа, като се отправихме в посока Петрохански проход.
В Костинброд царяха ремонтни дейности на асфалтовото покритие. В последствие разбрахме, че явно цялата отсечка от Костинброд до с. Бързия, докъдето се движихме, е в различни етапи от цялостна рехабилитация.
На места стария асфалт беше изстърган, на друго място беше положен частично нов асфалт без маркировка, на трето се довършваха крайпътните банкети. Движихме се дори по напълно завършени отсечки.
В самия Петрохански проход пък ми се стори, че ремонта е приключил доста по-рано и дори са започнали да се образуват нови дупки.
Това говори доста лошо за изпълнението на ремонта, при положение, че ако не ме лъже паметта именно тази част в Монтанска област беше ремонтирана през 2015 година, което са няма и 4 години. Все пак, цялостното състояние на прохода е в доста по-добро състояние в последните години, но съм разочарован от качеството на реализация на поредния пътен проект през последните години. От село Бързия се отклонихме надясно по третокласния път 812, който води към Вършец.
Това говори доста лошо за изпълнението на ремонта, при положение, че ако не ме лъже паметта именно тази част в Монтанска област беше ремонтирана през 2015 година, което са няма и 4 години. Все пак, цялостното състояние на прохода е в доста по-добро състояние в последните години, но съм разочарован от качеството на реализация на поредния пътен проект през последните години. От село Бързия се отклонихме надясно по третокласния път 812, който води към Вършец.
Разстоянието от София до Вършец варира според това от коя част на София се тръгва, но да кажем, че средно е 95 км. Според това и времето варира, като на нас ни отне 1 час и 40 минути, за да се придвижим до крайната точка, което се случи малко след 13:30 часа.
Паркирах колата на удобно място пред общината, от където имахме достъп директно до пешеходната зона.
Честно казано, малко се изненадахме от визията и цялостната атмосфера във Вършец. Специално аз винаги съм си представял Вършец подобно на Велинград, но разбрах, че това не е така още от вида на табелата за вход на града и след първите метри по улиците му. Подобно на Велинград, градът е един от най-известените балнеологични курорти в България със своите лечебни минерални извори и свеж планински въздух. Освен това, той е най-старият курорт от такъв тип в България.
За добро или лошо, градът е далеч от облика, който има Велинград и някак си животът във Вършец все едно липсва. Наоколо е тихо и спокойно, хората почти липсваха и докато се разхождаме имаше една такава потискаща атмосфера. Тази атмосфера в известна степен се допълваше от старите и зле поддържани соц сгради и паметници, които тънат в разруха.
Може би ние уцелихме някакъв особен момент, но от друга страна си мисля, че на подобно място, където има свеж планински въздух и топли минерални басейни, съчетани с добри хотели, сезонът е 365 дни в годината. В интерес на истината надморската височина на града е едва 395 метра, което е дори по-ниско от средната надморска височина на София. За сметка на това Вършец е обгърнат отвсякъде от Стара планина, макар и в тази си част след прохода Петрохан планината да не е особено висока. Преди да започнем същинската разходка, първо нахранихме малкия, след което се отправихме по Алеята на чинарите. В началото на алеята се намира парк „Слънчевата градина“. Малкия като видя люлките и пързалките се запъна и затова прекарахме известно време в парка.
Дори тази снимка сама по себе си показва какво е наличието на човешко присъствие в града. За разлика от повечето пъти, когато се опитваме да уцелим някой момент без хора за по-добра снимка, сега си щракахме на воля с фотоапарата във всички посоки. Ние също искахме да обядваме и затова се запътихме към края на алеята до едно заведение, за което бяхме се информирали че е добро. Оказа се, че заведението, част от къща за гости, отваря за вечеря, така че не ни се получиха нещата с него. Върнахме се обратно по алеята и минахме покрай парка пред болницата за рехабилитация - отново празен.
Върнахме се в изходна позиция. Седнахме в едно кафене-бар на площада и ядохме едни пилешки хапки с по един десерт. Времето доста напредна и започна да става ясно, че сме доникъде с изпълнението на плана и местата започнаха да отпадат едно по едно. Отправихме се към Иванчова поляна. По пътя минахме покрай Старата градска баня, която естествено тъне в разруха, нали има нова.
Пресякохме река Ботуня.
Навлязохме на територията на Горски парк „Вършец“, който е най-големият парк на територията на града и втория по големина на територията на България след Борисовата градина в София.
Като изключим зоната около заведенията на площада и около детските площадки, по пътеката за Иванчова поляна срещнахме малко живот.
Алеята към Иванчова поляна е асфалтирана и широка. На табелата в началото пише, че разстоянието се взима за 15 минути, но на нас ни отне почти половин час, понеже пускахме и малкия да ходи. Местността Иванчова поляна си е буквално една поляна.
Тя, обаче, е от ключово значение за града, тъй като именно тук се провеждат различни танцови събития и мероприятия характерни за града. Според табелите, от тук до водопад Райски кът ни деляха още 15 минути. Пътеката, която продължава нагоре рязко променя своя облик.
Още в самото начало стигнахме до място, където не беше възможно да преминем с количката без да я вдигаме. В допълнение, участъкът беше и леко кален. Също така, наклонът нагоре не беше особено подходящ за продължително носене на бебе и количка на ръце, затова като взехме под внимание всички фактори и неизвестността дали по-натам няма да изпитаме още подобни затруднения, решихме да не продължаваме нагоре и да се върнем. Докато седяхме в кафето бяхме зачеркнали от списъка Заноженския водопад, а с това от списъка отпадна и този. Пуснахме се надолу по алеята и отново стигнахме до детските площадки, където седнахме да си починем малко, а малкия да си вземе поредната доза игри. Часът беше 18:00 и започнахме да обсъждаме, че ако си тръгнем веднага ни трябват грубо около 2 часа. А ако по пътя се отбием и до Клисурския манастир, по всичко личеше, че ще замръкнем, докато се приберем. Не че ни е страх от тъмното, но някак ни се искаше да се приберем по-навреме, а освен това аз започвах да се чувствам все по-зле. В последствие като се прибрахме, се оказа че имам температура и затова ми е било леко замаяно през целия ден. С това сложихме край на разходката ни във Вършец, която запечатахме под следния трак - Вършец.
Както казах в началото, запазихме си правото да се върнем отново във Вършец, за да отседнем в някой от SPA хотелите за нощувка-две, които да комбинираме с разходки до пропуснатите места.
Въпреки че Вършец не можа да ни впечатли нито със своя облик, нито с някаква уникална особеност, със своите паркове и алеи градът е зелен и разходките са приятни. На финала, такава се получи и нашата разходка.
Маршрута до Вършец и обратно е следния - https://goo.gl/maps/vmsugTAvjc3Hvr516
Общо километри: 172 км.
Среден разход: 6,7 л/100 км.
Средна скорост: 53,3 км/ч.
Общо литри бензин: 11,5 л.
Честно казано, малко се изненадахме от визията и цялостната атмосфера във Вършец. Специално аз винаги съм си представял Вършец подобно на Велинград, но разбрах, че това не е така още от вида на табелата за вход на града и след първите метри по улиците му. Подобно на Велинград, градът е един от най-известените балнеологични курорти в България със своите лечебни минерални извори и свеж планински въздух. Освен това, той е най-старият курорт от такъв тип в България.
За добро или лошо, градът е далеч от облика, който има Велинград и някак си животът във Вършец все едно липсва. Наоколо е тихо и спокойно, хората почти липсваха и докато се разхождаме имаше една такава потискаща атмосфера. Тази атмосфера в известна степен се допълваше от старите и зле поддържани соц сгради и паметници, които тънат в разруха.
Може би ние уцелихме някакъв особен момент, но от друга страна си мисля, че на подобно място, където има свеж планински въздух и топли минерални басейни, съчетани с добри хотели, сезонът е 365 дни в годината. В интерес на истината надморската височина на града е едва 395 метра, което е дори по-ниско от средната надморска височина на София. За сметка на това Вършец е обгърнат отвсякъде от Стара планина, макар и в тази си част след прохода Петрохан планината да не е особено висока. Преди да започнем същинската разходка, първо нахранихме малкия, след което се отправихме по Алеята на чинарите. В началото на алеята се намира парк „Слънчевата градина“. Малкия като видя люлките и пързалките се запъна и затова прекарахме известно време в парка.
Дори тази снимка сама по себе си показва какво е наличието на човешко присъствие в града. За разлика от повечето пъти, когато се опитваме да уцелим някой момент без хора за по-добра снимка, сега си щракахме на воля с фотоапарата във всички посоки. Ние също искахме да обядваме и затова се запътихме към края на алеята до едно заведение, за което бяхме се информирали че е добро. Оказа се, че заведението, част от къща за гости, отваря за вечеря, така че не ни се получиха нещата с него. Върнахме се обратно по алеята и минахме покрай парка пред болницата за рехабилитация - отново празен.
Върнахме се в изходна позиция. Седнахме в едно кафене-бар на площада и ядохме едни пилешки хапки с по един десерт. Времето доста напредна и започна да става ясно, че сме доникъде с изпълнението на плана и местата започнаха да отпадат едно по едно. Отправихме се към Иванчова поляна. По пътя минахме покрай Старата градска баня, която естествено тъне в разруха, нали има нова.
Пресякохме река Ботуня.
Навлязохме на територията на Горски парк „Вършец“, който е най-големият парк на територията на града и втория по големина на територията на България след Борисовата градина в София.
Като изключим зоната около заведенията на площада и около детските площадки, по пътеката за Иванчова поляна срещнахме малко живот.
Алеята към Иванчова поляна е асфалтирана и широка. На табелата в началото пише, че разстоянието се взима за 15 минути, но на нас ни отне почти половин час, понеже пускахме и малкия да ходи. Местността Иванчова поляна си е буквално една поляна.
Тя, обаче, е от ключово значение за града, тъй като именно тук се провеждат различни танцови събития и мероприятия характерни за града. Според табелите, от тук до водопад Райски кът ни деляха още 15 минути. Пътеката, която продължава нагоре рязко променя своя облик.
Още в самото начало стигнахме до място, където не беше възможно да преминем с количката без да я вдигаме. В допълнение, участъкът беше и леко кален. Също така, наклонът нагоре не беше особено подходящ за продължително носене на бебе и количка на ръце, затова като взехме под внимание всички фактори и неизвестността дали по-натам няма да изпитаме още подобни затруднения, решихме да не продължаваме нагоре и да се върнем. Докато седяхме в кафето бяхме зачеркнали от списъка Заноженския водопад, а с това от списъка отпадна и този. Пуснахме се надолу по алеята и отново стигнахме до детските площадки, където седнахме да си починем малко, а малкия да си вземе поредната доза игри. Часът беше 18:00 и започнахме да обсъждаме, че ако си тръгнем веднага ни трябват грубо около 2 часа. А ако по пътя се отбием и до Клисурския манастир, по всичко личеше, че ще замръкнем, докато се приберем. Не че ни е страх от тъмното, но някак ни се искаше да се приберем по-навреме, а освен това аз започвах да се чувствам все по-зле. В последствие като се прибрахме, се оказа че имам температура и затова ми е било леко замаяно през целия ден. С това сложихме край на разходката ни във Вършец, която запечатахме под следния трак - Вършец.
Както казах в началото, запазихме си правото да се върнем отново във Вършец, за да отседнем в някой от SPA хотелите за нощувка-две, които да комбинираме с разходки до пропуснатите места.
Въпреки че Вършец не можа да ни впечатли нито със своя облик, нито с някаква уникална особеност, със своите паркове и алеи градът е зелен и разходките са приятни. На финала, такава се получи и нашата разходка.
Маршрута до Вършец и обратно е следния - https://goo.gl/maps/vmsugTAvjc3Hvr516
Маршрут: София - Вършец - София.
Среден разход: 6,7 л/100 км.
Средна скорост: 53,3 км/ч.
Общо литри бензин: 11,5 л.
Край!
Няма коментари:
Публикуване на коментар