Здравейте, Приятели!
Ето че настъпи последният ден от разходката ни. На 29.08 сутринта закусихме набързо и напуснахме комплекс "Романтика". Предстояха ни около 200 км. до София. Решихме да запълним деня като по пътя се отбием до с. Побит камък, където има едно скално образувания, което го причисляват към категорията "природен феномен". Преди това си взехме едно "Доскоро!" с язовир Доспат, което запечатахме със снимка.
Обичайната гледка край пътя беше подобна на долната снимка.
До село Побит камък разстоянието е под 20 км. Пътят е живописен, без много завои.
За съжаление, обаче, асфалтовата настилка е в доста лошо състояние и зле поддържана. Асфалта е напукан, нагънат, кърпен на поразия и периодично се появяваха опасни дупки.
Около 2 км. преди селото се отклонихме от път 843, завивайки наляво. След малко се озовахме в центъра на селото.
В селото издирвахме едно скално образувание, което носи същото име като селото - Побит камък. Всъщност, побитият камък се пада малко в периферията на селото. Бях проучил предварително как точно се стига до въпросното място, но го подминах нарочно, за да стигнем до селото да видим дали от там някъде няма и друг път. Не видяхме никъде табела и затова се върнахме обратно, но преди това питахме един човек и той ни насочи точно до същото място, за което бях прочел. Пътят, който води до камъка, се намира точно на входа на селото и се пада от дясно. Като видяхме, че пътя е черен, оставихме колата на припек до разклона, край асфалтовия път.
Просто си бях взел дозата "черен път" за 2018 година с пътя покрай язовир Доспат.
Въпреки, че пътя позволяваше (поне началото, докъдето виждахме) да се движи количка съвсем спокойно, решихме за по-бързо да използваме кенгуруто. В последствие пък разбрахме, че пътят дори е съвсем подходящ за всякакви автомобили и до камъка може да се стигне с кола.
Но побития камък е на около 1300 метра в посока и освен, че не исках повече да се "набивам" по черен път с колата, идеята ни беше и да се поразходим пеша. Участъкът е приятен за вървене и оглеждане наоколо. Тук-там се среща и сянка.
Минава се по периферията на една горичка.
А пък селото, както казах по-рано, остава малко в страни и към него се открива гледка с заден фон планината.
В далечината започнахме да виждаме камъка.
Побитият камък се простира насред тучна ливада и на фона на заобикалящата го среда стои малко неестествено и не на място. Камъка представлява стърчаща скала, сякаш е "побита" в земята, откъдето идва името й.
Съществуват две теории за произхода на камъка. Едната е, че той е естествено скално образувание, откъдето може да се определи като природен феномен. Другата теория е, че е забит изкуствено в земята продълговат камък, който има специално име „менхир“ и е свързан с религиозните дейности на древните траки.
До самия камък не стигнахме, тъй като наоколо шареше някакво едро куче, та се уплашихме. Отделно, до него нямаше пътека и не ни се газеше в тревата. Затова и снимките са малко от по-далече, но като цяло добихме представа.
Аз вярвам, че този камък не е естествено образувание и съм склонен да вярвам, че е домъкнат отнякъде и има човешка намеса. Дали са траки или други хора, няма значение, но този побит камък никак, ама никак не се връзва с околната среда. Абе, ако трябва да съм честен, камъкът не можа да ни впечатли изобщо. Но наоколо цари красота, така че това оправдава отбивката до село Побит камък напълно.
И да се върнем на кучето, което ни уплаши, макар че беше доста далече и въобще не му беше зор с нас. Просто си ходеше и после се скри в горичката и отиде до някаква постройка навътре. Ние се задоволихме с това, което видяхме и тръгнахме обратно към колата.
Понеже тук ни хареса, след като стигнахме при колата, обърнахме посоката и пак минахме през селото и продължихме напред по пътя.
Беше дошло времето за ядене на малкия и започнахме да се оглеждаме за дебела сянка под някое дърво. Харесахме си място и спряхме.
След като приключихме с яденето направихме една бърза калкулацията на времето и решихме, че е по-добра идея да се ориентираме към вкъщи, за да се приберем по-навреме. Затова не продължихме по-нататък по пътя, а направих обратен завой и се отправихме към София.
Скоро се върнахме на път 843 и продължихме към Велинград.
По пътя минахме покрай едно място известно под името „Меандрите на река Рибна“. Мястото ни направи впечатление по снимките в Интернет и искахме да се отбием, за да разгледаме и ние въпросните меандри. Точно затова се бяхме отказали по-рано да продължим по пътя след село Побит камък. Река Рибна всъщност е малка рекичка, която се вие из тучна полянка покрай пътя. От него не успяхме да видим нищо, освен пасящи животни. Не можах да намеря удобно място за спиране и затова продължихме без да спираме и не можахме да видим почти нищо от меандрите.
За лошия път 843 между Сърница и Велинград мога да говоря много, но ще се огранича с две неща. Първото е, че е много живописен, а второто е срам и резил, че за път в такова състояние е възможно да се изисква винетка или каквато и да е такса.
Към 15 часа пристигнахме във Велинград и преминахме транзитно през града.
Продължихме по обичайния маршрут за София по второкласния път 84, който все още е в много добро състояние.
Преценихме, че няма да издържим до София и трябва да спрем да обядваме и ние. Малко преди с. Варвара спряхме на едно крайпътно заведение. Ако не ме лъже паметта, казваше се Ханче „Баните“. Предлагаха обедно меню и за да не губим време си поръчахме неща от него, които бяха ОК, но нищо специално или запомнящо се.
След като хапнахме, потеглихме отново и докато минаваме през селата преди магистралата, започнахме да смятаме, че часа за ядене на малкия пътешественик отново е наближил и май ще е по-добре да го нахраним преди да се качим на магистралата, тъй като ни оставаше още час път до София. И така, някъде след с. Виноградец спряхме за последно за смяна на памперс и хранене в полеви условия, след което благополучно пристигнахме в София.
За деня изминахме около 190 км - https://goo.gl/maps/pa7mAkXovok:
Общо километри: 190 км.
Така приключи петдневното ни пътешествие из планините Пирин и Родопи. През тези 5 дни изживяхме различни емоции, които имаха своите върхове и спадове, но крайния резултат е повече от задоволителен. Изживяхме първото си по-продължително приключение с новия член на екипажа, което учудващо премина доста по-спокойно от това, за което се настройвахме няколко седмици. Дори бих казал, че почти нямахме „смущения“ спрямо обичайния ни ритъм. От всичките места, които посетихме, най-много ни хареса около яз. Доспат. От селата - с. Долен. Разбира се, всички останали места също заслужават внимание, като единствено останахме с резерви към Побития камък, но и там успяхме да се насладим на природата. От двете места, където останахме да нощуваме, категорично Mentor Resort в с. Гайтаниново е по-доброто място. Най-красивото нещо, което видяхме беше гледката от северния панорамен път край яз. Доспат. Като изключим лошото обслужване в комплекс „Романтика“, няма нещо друго, което да сложим в отрицателната графа. Е, аз си имах и личните драми покрай Реното (постфактум), но и там всичко е история.
След като се прибрахме, общия километраж показа, че сме изминали общо 722 км. по приблизително следния маршрут:
Общо километри: 722 км.
Среден разход: 6,9 л/100 км.
Средна скорост: 41,9 км/ч.
Общо литри бензин: 49,6 л.
А пък селото, както казах по-рано, остава малко в страни и към него се открива гледка с заден фон планината.
В далечината започнахме да виждаме камъка.
Побитият камък се простира насред тучна ливада и на фона на заобикалящата го среда стои малко неестествено и не на място. Камъка представлява стърчаща скала, сякаш е "побита" в земята, откъдето идва името й.
Съществуват две теории за произхода на камъка. Едната е, че той е естествено скално образувание, откъдето може да се определи като природен феномен. Другата теория е, че е забит изкуствено в земята продълговат камък, който има специално име „менхир“ и е свързан с религиозните дейности на древните траки.
До самия камък не стигнахме, тъй като наоколо шареше някакво едро куче, та се уплашихме. Отделно, до него нямаше пътека и не ни се газеше в тревата. Затова и снимките са малко от по-далече, но като цяло добихме представа.
Аз вярвам, че този камък не е естествено образувание и съм склонен да вярвам, че е домъкнат отнякъде и има човешка намеса. Дали са траки или други хора, няма значение, но този побит камък никак, ама никак не се връзва с околната среда. Абе, ако трябва да съм честен, камъкът не можа да ни впечатли изобщо. Но наоколо цари красота, така че това оправдава отбивката до село Побит камък напълно.
И да се върнем на кучето, което ни уплаши, макар че беше доста далече и въобще не му беше зор с нас. Просто си ходеше и после се скри в горичката и отиде до някаква постройка навътре. Ние се задоволихме с това, което видяхме и тръгнахме обратно към колата.
Понеже тук ни хареса, след като стигнахме при колата, обърнахме посоката и пак минахме през селото и продължихме напред по пътя.
Беше дошло времето за ядене на малкия и започнахме да се оглеждаме за дебела сянка под някое дърво. Харесахме си място и спряхме.
След като приключихме с яденето направихме една бърза калкулацията на времето и решихме, че е по-добра идея да се ориентираме към вкъщи, за да се приберем по-навреме. Затова не продължихме по-нататък по пътя, а направих обратен завой и се отправихме към София.
Скоро се върнахме на път 843 и продължихме към Велинград.
По пътя минахме покрай едно място известно под името „Меандрите на река Рибна“. Мястото ни направи впечатление по снимките в Интернет и искахме да се отбием, за да разгледаме и ние въпросните меандри. Точно затова се бяхме отказали по-рано да продължим по пътя след село Побит камък. Река Рибна всъщност е малка рекичка, която се вие из тучна полянка покрай пътя. От него не успяхме да видим нищо, освен пасящи животни. Не можах да намеря удобно място за спиране и затова продължихме без да спираме и не можахме да видим почти нищо от меандрите.
За лошия път 843 между Сърница и Велинград мога да говоря много, но ще се огранича с две неща. Първото е, че е много живописен, а второто е срам и резил, че за път в такова състояние е възможно да се изисква винетка или каквато и да е такса.
Към 15 часа пристигнахме във Велинград и преминахме транзитно през града.
Продължихме по обичайния маршрут за София по второкласния път 84, който все още е в много добро състояние.
Преценихме, че няма да издържим до София и трябва да спрем да обядваме и ние. Малко преди с. Варвара спряхме на едно крайпътно заведение. Ако не ме лъже паметта, казваше се Ханче „Баните“. Предлагаха обедно меню и за да не губим време си поръчахме неща от него, които бяха ОК, но нищо специално или запомнящо се.
След като хапнахме, потеглихме отново и докато минаваме през селата преди магистралата, започнахме да смятаме, че часа за ядене на малкия пътешественик отново е наближил и май ще е по-добре да го нахраним преди да се качим на магистралата, тъй като ни оставаше още час път до София. И така, някъде след с. Виноградец спряхме за последно за смяна на памперс и хранене в полеви условия, след което благополучно пристигнахме в София.
За деня изминахме около 190 км - https://goo.gl/maps/pa7mAkXovok:
Маршрут: Сърница - с. Побит камък - София.
Така приключи петдневното ни пътешествие из планините Пирин и Родопи. През тези 5 дни изживяхме различни емоции, които имаха своите върхове и спадове, но крайния резултат е повече от задоволителен. Изживяхме първото си по-продължително приключение с новия член на екипажа, което учудващо премина доста по-спокойно от това, за което се настройвахме няколко седмици. Дори бих казал, че почти нямахме „смущения“ спрямо обичайния ни ритъм. От всичките места, които посетихме, най-много ни хареса около яз. Доспат. От селата - с. Долен. Разбира се, всички останали места също заслужават внимание, като единствено останахме с резерви към Побития камък, но и там успяхме да се насладим на природата. От двете места, където останахме да нощуваме, категорично Mentor Resort в с. Гайтаниново е по-доброто място. Най-красивото нещо, което видяхме беше гледката от северния панорамен път край яз. Доспат. Като изключим лошото обслужване в комплекс „Романтика“, няма нещо друго, което да сложим в отрицателната графа. Е, аз си имах и личните драми покрай Реното (постфактум), но и там всичко е история.
След като се прибрахме, общия километраж показа, че сме изминали общо 722 км. по приблизително следния маршрут:
Маршрут: София - Мелник - с. Гайтаниново - с. Делчево - с. Долен - Доспат - Сърница - с.Побит камък - София.
Среден разход: 6,9 л/100 км.
Средна скорост: 41,9 км/ч.
Общо литри бензин: 49,6 л.
Край!
Чудесно описание и хубави снимки, достави ми удоволствие, благодаря Ви!
ОтговорИзтриванеИ аз благодаря!
ИзтриванеМного добре написано. Благодаря за пътеписа. Бъдете здрави.
ОтговорИзтриване