Последния ден от престоят ни в Кападокия беше отреден да обиколим всички онези места, които ни бяха харесали, докато се разхождаме и до тези, за които бяхме чели, но в крайна сметка не влизаха в програмата на туровете. Денят е 24.09 и мога да кажа, че от всички обиколки тази обиколка най-много ми хареса. От една страна ги нямаше на моменти дразнещите ограничения на екскурзовода, както и глупавите спирки по разни магазини, а от друга, местата, които посетихме не са толкова популярни или поне не бяха по времето, през което ние ги посетихме. Така усетихме в по-голяма степен духа на Кападокия, избягвайки тълпите. На първо място в списъка със забележителности беше крепостта Uçhisar, около която обикаляхме два дни :)). Следващата спирка е подземния град Каймаклъ и за финал, посетихме едно диво и екзотично място, което е едно от последните места, в които хората са живели до последно в скалите - селото Соанлъ (Soğanlı). След закуската в хотела, се качихме в колата и тръгнахме за Uçhisar. Разстоянието от хотела до там е около 4 км., като се изкачва един стабилен баир. Не знам защо, реших да спрем на мястото, където предния ден спираха микробусите от туровете и от там да се изкачим до крепостта. Това място не е точно в селото, а извън него, точно в началото. Опасявах се, че ако влезна в селото и отида до крепостта може да срещна затруднения при намирането на място за спиране. В последствие се оказа, че има доста място за спиране и изобщо не е пренаселено. Но поне успяхме да минем пеша горе долу през цялата стара част на селото и да разгледаме. А крепостта гордо стоеше и ни чакаше, докато ние като козички започнахме да катерим хълма.
Целта беше да стигнем горе до знамето и да погледнем от най-високата точка в Кападокия, докъдето ни видят очите. По пътя към крепостта надникнахме във вече празните къщи на хората, за да видим как са живели.
След като набрахме известна доза височина, започнаха да се откриват гледки.
Честно казано, малко видяхме зор, докато се доберем до входа на крепостта. Тя винаги беше много близо до нас, но докато вървим по стръмния баир покрай скалните къщи, на няколко пъти стигахме до място, от което не може да минеш и се налагаше да заобикаляме. На връщане нямахме този проблем, тъй като от високо видяхме пътеката, по която е трябвало да минем :)). В крайна сметка се добрахме до входа на крепостта, където освен нас, имаше само една руска група и още няколко човека като нас. Закупихме си билети на стойност 6 лири на човек, което прави малко над 4 лева.
От гледна точка на историята, крепостта винаги е служела като отбранително място, откъде се вижда всичко и може да се отреагира при атака. В крепостта има изградени множество стаи, които са свързани по между си чрез тунели и стълби, но за съжаление поради ерозията голяма част са разрушени и недостъпни. Наградата от цялото катерене са най-красивите панорамни гледки над Кападокия.
Подобно на други населени места, като Чавушин например, и тук хората са изселени от скалите и сега живеят в тези хубави къщи, в непосредствена близост до тези красоти.
Колата бяхме паркирали ей на този завой.
А сега същата снимка без приближения, както и още красоти.
На туровете ни беше разказано, че преди много време, земята в местността е била почти равна. Където почвата е била по-мека са се образували всички тези скали и долини. Това може да се види много добре от следващите снимки.
Много е красиво! Просто панорамата от върха на крепостта е трудна за описване с думи и снимки. Според мен, качването на върха на крепостта е задължително за всеки дошъл до тук. След като влезнахме в крепостта и започнахме да се изкачваме към върха, и особено там горе, разбрах защо по време на туровете не се качихме. Изкачването става по едни стълби, които са сравнително широки, а на върха няма особено много място и си е опасно за групови посещения. Направи ми впечатление, че групата с руснаците не се качи до върха, а само мина през тунелчетата на крепостта и стигна до едно място, където се спря да им обясняват някакви неща и се върна обратно. На върха бяхме ние и още няколко човека, които бяха като нас без група.
Въпреки, че не ни се тръгваше и едвам се отделихме от там, тръгнахме надолу към колата, този път доста по-успешно. Зададох маршрута на GPS-а и тръгнахме към Каймаклъ. Разстоянието от Гьореме е 32 километра, а от Uçhisar - 28 километра., като минахме през Невшехир.
До подземният град се стига много лесно. Като се влезе в Каймаклъ, се кара само направо и той се пада от ляво, като, разбира се, има табели, а и на фона на всичко останало, мястото се откроява. Завих и веднага спрях до няколкото коли и автобуси, които бяха там. Оказа се, че това е общински паркинг и веднага след като слязохме, при нас дойде един и ни поиска пари за паркинг. Принципно може да се спести този разход, но тъй като вече бяхме слезли и нарамили багажа, платих. А и цената беше нещо от сорта на 1 или 2 лири. Дадоха ми билет, който оставих на таблото, като питах и ми казаха, че няма време за престой. Запътихме се към входа за подземния град.
Цената за вход е 20 лири на човек, което прави около 15 лева. Каймаклъ е вторият по-популярност подземен град, който е отворен за туристи и лично на мен ми хареса повече от Деринкую. Стори ми се доста по-детайлен. Тук също някои турове пропускат да доведат групите, което в нашия случай беше голям плюс, тъй като успяхме да разгледаме всичките 4 етажа, които са достъпни за туристи, на спокойствие и подробно. На доста места се ходи в такива тесни и стръмни тунели, а на места се ходи в клекнало положение като пате.
Въпреки, че вътре е голям лабиринт, ако внимавате на входа и обърнете внимание на цветовете на стрелките коя е за вход и коя е за изход, няма как да се изгубите вътре. Иначе, ще ви споходи съдбата на една група без екскурзовод, която така се беше увъртяла в подземията, че крещяха из коридорите да се търсят, естествено от България. Казаха ни, че били следвали "логиката", че синята стрелка е за вход, а червената за изход. Всъщност, беше точно обратното - червената стрелка описва маршрута при влизане, а синята стрелка за излизане и това го пиша в началото освен на турски - и на английски. Следвайки синята, те няколко пъти се връщали в началото, докато накрая не се разделили :)).
Подобно на Деринкую и тук съществуват множество различни помещения свързани по между си и различни капани за враговете, в случай, че бъде допуснат такъв. Поради това, че вътре не е особено широко, снимките вътре стават малко трудно и не могат да се пресъздадат детайлите. Освен въпросната група, вътре засякохме група с японци и една по-малка италианска група, както и няколко души като нас.
Ако нямате възможност за посещение и на двата града, аз препоръчват да се спрете на Каймаклъ. След като приключихме обиколката на града, излязохме на повърхността и хвърлихме един поглед на магазините за сувенири наоколо. Тук ни беше шанса за обяд, тъй като има няколко заведения край паркинга. Ние обаче искахме да хапнем нещо на крак и на бързо, за да продължим. За целта тръгнахме по една улица да търсим нещо такова, обаче съвсем скоро разбрахме, че нещата няма да се получат и решихме да се пробваме по-късно някъде по пътя за Соанлъ или там, и...останахме гладни цял ден :)). Добре, че си бяхме взели някакви хрупанки, та успяхме да закърпим положението. Така и не успяхме да си намерим място за обяд и стана толкова късно, че обяда се обезсмисли. И така, на път за Соанлъ най-после успях да намеря двупосочен път из тази Турция.
Не е нужно да казвам, че беше идеален, то си се знае вече. От Каймаклъ до Соанлъ са 41 километра, като се минава покрай Деринкую, а пътя много ми хареса. Нямаше почти никакво движение, със зеленина, скали, леки завои, почти навсякъде равно. Скоро стигнахме в новата част на Соанлъ. Селото е малко.
Минахме през селото и се отправихме към старото село, като преди него спряхме на две скални църкви.
Вътре в църквата видяхме гробници.
След това продължихме по пътя напред, като се наслаждавахме на гледките.
И така, както си карам, стигнахме до един къмпинг с няколко кемпера на един паркинг, една будка и бариера.
Аз спрях отстрани, нарамихме багажа и се запътихме към чичките при бариерата. За вход в старото село Соанлъ ни поискаха 5 лири на калпак, за да може да видим "комплекса" от църкви и скални къщи. Оказа се, че дали с кола или без входа се плаща. Казаха ни, че щом така и така сме дошли до тук с колата, по-добре да си влезем с нея вътре, тъй като разстоянията са големи за вървене и ще ни трябва доста повече време. Така и направихме - качихме се пак в колата, вдигнаха ни бариерата, като ни дадоха преди това билети и една книжка с информация за Соанлъ, в която имаше карта с местата, където да отидем. А за чужденците с кемперите ни казаха, че били от онези дето работата им е да обикалят. Идвали, разглеждали за един ден, нощували и на другия ден продължавали по пътя си. Малко по-напред веднага спряхме на първата църква.
Казва се The Big Church. Поснимахме се и продължихме към следваща. Там пътя свършва, а отпред има едно заведение.
Беше готино направено, доста зелено, а още със слизането от колата ни посрещна един дядо като ни покани да седнем. Ние първо искахме да обиколим, а той веднага ни даде информация откъде да минем за различните църкви. Първата е The Church With Snake.
Изглеждаше по-интересна от предишните.
Вътре фреските също бяха доста запазени.
Върнахме се долу, където пресякохме една рекичка и минахме от другата страна. Отправихме се към The Domed Church.
На тази църква, впечатление прави кубето, а вътре изглежда доста детайлно.
Следващата църква по пътеката е The Hidden Church. Името и само говори за специфичността на тази църква. На пръв поглед като минаваш покрай нея изглежда така:
Като я заобиколиш, разбираш защо е "Скритата Църква". Изведнъж става доста голяма.
Върнахме се обратно при колата и решихме да седнем при дядката и да изпием по един чай. Направи ни по един чай, който на мен така ми се услади, а по принцип не ми харесва турския чай. Разказа ни малко за Соанлъ, как хората са ги изселили от скалите в краят на 60-те години и колко важни били гълъбите за района, но поради превръщането му в туристическа дестинация вече почти ги нямало. А преди само да плеснел с ръце и в небето навсякъде ставало толкова гъсто от гълъби, че едва се виждало небето. Говорейки за гълъбите и торенето, ни заведе в градината да ни покаже натурални чушки и дини и накрая откъсна една диня и ни даде да я пробваме като се приберем :)). Тази диня пропътува 1400 км. до София и наистина имаше вкус на дините от село. Освен това дядото ни каза, задължително преди да излезем от бариерата да завием към "центъра" на селото и да разгледаме селото. Така и направихме. Качихме се в колата и по пътя навръщане завихме надясно към селото.
В "центъра" на селото имаше друг ресторант, който беше затворен и един два магазина за сувенири, които също не работеха. Там снимахме символа на селото.
Това е куклата "Соанлъ", която се изработва ръчно от жените в селото и няма аналог никъде по света. Принципно, такива кукли може да видите навсякъде в Кападокия, където продават сувенири, но доколкото прочетох в книжката, се прави само в селото и с това се изхранват хората. Дори пише, че на въпросния център може да видиш на момента как се правят куклите, но както споменах там нямаше нищо, предполагам заради късния час (беше 18:00). Иначе доста поскачахме по скалите и успяхме да влезем в част от вече необитаваните къщи.
Дори се позабавлявахме малко.
Някъде там имаше още една църква без име, която също имаше доста запазени фрески.
Накрая минахме и през The Church With Deer, която беше толкова разрушена, че изобщо не ми приличаше на църква, а на сбирщина камънаци. За финал една снимка от долната махала на селото :)).
Тук приключи нашата обиколка за деня. Запътихме се обратно към хотела като ни чакаха около 60 километра. Маршрута, по който минахме беше различен и наистина жалко, че се стъмни, тъй като не можахме да видим нищо повече. Минахме през няколко села и през Ürgüp. А пътя, въпреки че започна с малка част от същия маршрут и сравнително прав и равен път, изведнъж като се започнаха едни завои и едни изкачвания...мале мале. Тотално загубих ориентация дали се движим над или под морското равнище. За това, което съжалихме, беше, че не отделихме време да се разходим самостоятелно в Ürgüp. Стори ни си доста красиво място на вечерно осветление. Но, здраве да е, може би някой ден...След като стигнахме в Гьореме (най-после) изгладнели, хапнахме поредното нещо, което си бяхме поставили за цел при посещението ни в Турция - гьозлеме.
Даже и айрана е с марка "Cappadocia" :)). За финал от последната ни обиколка - нощна снимка от Гьореме.
С това може да се каже, че неофициално (винаги има още нещо), приключи обиколката ни в Кападокия. Определено мога да кажа, че след полета с балон, този ден беше най-интересният.
Маршрута, по който минахме е следния: https://goo.gl/maps/0V6mB
Целта беше да стигнем горе до знамето и да погледнем от най-високата точка в Кападокия, докъдето ни видят очите. По пътя към крепостта надникнахме във вече празните къщи на хората, за да видим как са живели.
След като набрахме известна доза височина, започнаха да се откриват гледки.
Честно казано, малко видяхме зор, докато се доберем до входа на крепостта. Тя винаги беше много близо до нас, но докато вървим по стръмния баир покрай скалните къщи, на няколко пъти стигахме до място, от което не може да минеш и се налагаше да заобикаляме. На връщане нямахме този проблем, тъй като от високо видяхме пътеката, по която е трябвало да минем :)). В крайна сметка се добрахме до входа на крепостта, където освен нас, имаше само една руска група и още няколко човека като нас. Закупихме си билети на стойност 6 лири на човек, което прави малко над 4 лева.
От гледна точка на историята, крепостта винаги е служела като отбранително място, откъде се вижда всичко и може да се отреагира при атака. В крепостта има изградени множество стаи, които са свързани по между си чрез тунели и стълби, но за съжаление поради ерозията голяма част са разрушени и недостъпни. Наградата от цялото катерене са най-красивите панорамни гледки над Кападокия.
Подобно на други населени места, като Чавушин например, и тук хората са изселени от скалите и сега живеят в тези хубави къщи, в непосредствена близост до тези красоти.
Колата бяхме паркирали ей на този завой.
А сега същата снимка без приближения, както и още красоти.
На туровете ни беше разказано, че преди много време, земята в местността е била почти равна. Където почвата е била по-мека са се образували всички тези скали и долини. Това може да се види много добре от следващите снимки.
Много е красиво! Просто панорамата от върха на крепостта е трудна за описване с думи и снимки. Според мен, качването на върха на крепостта е задължително за всеки дошъл до тук. След като влезнахме в крепостта и започнахме да се изкачваме към върха, и особено там горе, разбрах защо по време на туровете не се качихме. Изкачването става по едни стълби, които са сравнително широки, а на върха няма особено много място и си е опасно за групови посещения. Направи ми впечатление, че групата с руснаците не се качи до върха, а само мина през тунелчетата на крепостта и стигна до едно място, където се спря да им обясняват някакви неща и се върна обратно. На върха бяхме ние и още няколко човека, които бяха като нас без група.
Въпреки, че не ни се тръгваше и едвам се отделихме от там, тръгнахме надолу към колата, този път доста по-успешно. Зададох маршрута на GPS-а и тръгнахме към Каймаклъ. Разстоянието от Гьореме е 32 километра, а от Uçhisar - 28 километра., като минахме през Невшехир.
До подземният град се стига много лесно. Като се влезе в Каймаклъ, се кара само направо и той се пада от ляво, като, разбира се, има табели, а и на фона на всичко останало, мястото се откроява. Завих и веднага спрях до няколкото коли и автобуси, които бяха там. Оказа се, че това е общински паркинг и веднага след като слязохме, при нас дойде един и ни поиска пари за паркинг. Принципно може да се спести този разход, но тъй като вече бяхме слезли и нарамили багажа, платих. А и цената беше нещо от сорта на 1 или 2 лири. Дадоха ми билет, който оставих на таблото, като питах и ми казаха, че няма време за престой. Запътихме се към входа за подземния град.
Цената за вход е 20 лири на човек, което прави около 15 лева. Каймаклъ е вторият по-популярност подземен град, който е отворен за туристи и лично на мен ми хареса повече от Деринкую. Стори ми се доста по-детайлен. Тук също някои турове пропускат да доведат групите, което в нашия случай беше голям плюс, тъй като успяхме да разгледаме всичките 4 етажа, които са достъпни за туристи, на спокойствие и подробно. На доста места се ходи в такива тесни и стръмни тунели, а на места се ходи в клекнало положение като пате.
Въпреки, че вътре е голям лабиринт, ако внимавате на входа и обърнете внимание на цветовете на стрелките коя е за вход и коя е за изход, няма как да се изгубите вътре. Иначе, ще ви споходи съдбата на една група без екскурзовод, която така се беше увъртяла в подземията, че крещяха из коридорите да се търсят, естествено от България. Казаха ни, че били следвали "логиката", че синята стрелка е за вход, а червената за изход. Всъщност, беше точно обратното - червената стрелка описва маршрута при влизане, а синята стрелка за излизане и това го пиша в началото освен на турски - и на английски. Следвайки синята, те няколко пъти се връщали в началото, докато накрая не се разделили :)).
Подобно на Деринкую и тук съществуват множество различни помещения свързани по между си и различни капани за враговете, в случай, че бъде допуснат такъв. Поради това, че вътре не е особено широко, снимките вътре стават малко трудно и не могат да се пресъздадат детайлите. Освен въпросната група, вътре засякохме група с японци и една по-малка италианска група, както и няколко души като нас.
Ако нямате възможност за посещение и на двата града, аз препоръчват да се спрете на Каймаклъ. След като приключихме обиколката на града, излязохме на повърхността и хвърлихме един поглед на магазините за сувенири наоколо. Тук ни беше шанса за обяд, тъй като има няколко заведения край паркинга. Ние обаче искахме да хапнем нещо на крак и на бързо, за да продължим. За целта тръгнахме по една улица да търсим нещо такова, обаче съвсем скоро разбрахме, че нещата няма да се получат и решихме да се пробваме по-късно някъде по пътя за Соанлъ или там, и...останахме гладни цял ден :)). Добре, че си бяхме взели някакви хрупанки, та успяхме да закърпим положението. Така и не успяхме да си намерим място за обяд и стана толкова късно, че обяда се обезсмисли. И така, на път за Соанлъ най-после успях да намеря двупосочен път из тази Турция.
Не е нужно да казвам, че беше идеален, то си се знае вече. От Каймаклъ до Соанлъ са 41 километра, като се минава покрай Деринкую, а пътя много ми хареса. Нямаше почти никакво движение, със зеленина, скали, леки завои, почти навсякъде равно. Скоро стигнахме в новата част на Соанлъ. Селото е малко.
Минахме през селото и се отправихме към старото село, като преди него спряхме на две скални църкви.
След това продължихме по пътя напред, като се наслаждавахме на гледките.
И така, както си карам, стигнахме до един къмпинг с няколко кемпера на един паркинг, една будка и бариера.
Аз спрях отстрани, нарамихме багажа и се запътихме към чичките при бариерата. За вход в старото село Соанлъ ни поискаха 5 лири на калпак, за да може да видим "комплекса" от църкви и скални къщи. Оказа се, че дали с кола или без входа се плаща. Казаха ни, че щом така и така сме дошли до тук с колата, по-добре да си влезем с нея вътре, тъй като разстоянията са големи за вървене и ще ни трябва доста повече време. Така и направихме - качихме се пак в колата, вдигнаха ни бариерата, като ни дадоха преди това билети и една книжка с информация за Соанлъ, в която имаше карта с местата, където да отидем. А за чужденците с кемперите ни казаха, че били от онези дето работата им е да обикалят. Идвали, разглеждали за един ден, нощували и на другия ден продължавали по пътя си. Малко по-напред веднага спряхме на първата църква.
Казва се The Big Church. Поснимахме се и продължихме към следваща. Там пътя свършва, а отпред има едно заведение.
Беше готино направено, доста зелено, а още със слизането от колата ни посрещна един дядо като ни покани да седнем. Ние първо искахме да обиколим, а той веднага ни даде информация откъде да минем за различните църкви. Първата е The Church With Snake.
Изглеждаше по-интересна от предишните.
Вътре фреските също бяха доста запазени.
Върнахме се долу, където пресякохме една рекичка и минахме от другата страна. Отправихме се към The Domed Church.
На тази църква, впечатление прави кубето, а вътре изглежда доста детайлно.
Следващата църква по пътеката е The Hidden Church. Името и само говори за специфичността на тази църква. На пръв поглед като минаваш покрай нея изглежда така:
Като я заобиколиш, разбираш защо е "Скритата Църква". Изведнъж става доста голяма.
Върнахме се обратно при колата и решихме да седнем при дядката и да изпием по един чай. Направи ни по един чай, който на мен така ми се услади, а по принцип не ми харесва турския чай. Разказа ни малко за Соанлъ, как хората са ги изселили от скалите в краят на 60-те години и колко важни били гълъбите за района, но поради превръщането му в туристическа дестинация вече почти ги нямало. А преди само да плеснел с ръце и в небето навсякъде ставало толкова гъсто от гълъби, че едва се виждало небето. Говорейки за гълъбите и торенето, ни заведе в градината да ни покаже натурални чушки и дини и накрая откъсна една диня и ни даде да я пробваме като се приберем :)). Тази диня пропътува 1400 км. до София и наистина имаше вкус на дините от село. Освен това дядото ни каза, задължително преди да излезем от бариерата да завием към "центъра" на селото и да разгледаме селото. Така и направихме. Качихме се в колата и по пътя навръщане завихме надясно към селото.
В "центъра" на селото имаше друг ресторант, който беше затворен и един два магазина за сувенири, които също не работеха. Там снимахме символа на селото.
Това е куклата "Соанлъ", която се изработва ръчно от жените в селото и няма аналог никъде по света. Принципно, такива кукли може да видите навсякъде в Кападокия, където продават сувенири, но доколкото прочетох в книжката, се прави само в селото и с това се изхранват хората. Дори пише, че на въпросния център може да видиш на момента как се правят куклите, но както споменах там нямаше нищо, предполагам заради късния час (беше 18:00). Иначе доста поскачахме по скалите и успяхме да влезем в част от вече необитаваните къщи.
Дори се позабавлявахме малко.
Някъде там имаше още една църква без име, която също имаше доста запазени фрески.
Накрая минахме и през The Church With Deer, която беше толкова разрушена, че изобщо не ми приличаше на църква, а на сбирщина камънаци. За финал една снимка от долната махала на селото :)).
Тук приключи нашата обиколка за деня. Запътихме се обратно към хотела като ни чакаха около 60 километра. Маршрута, по който минахме беше различен и наистина жалко, че се стъмни, тъй като не можахме да видим нищо повече. Минахме през няколко села и през Ürgüp. А пътя, въпреки че започна с малка част от същия маршрут и сравнително прав и равен път, изведнъж като се започнаха едни завои и едни изкачвания...мале мале. Тотално загубих ориентация дали се движим над или под морското равнище. За това, което съжалихме, беше, че не отделихме време да се разходим самостоятелно в Ürgüp. Стори ни си доста красиво място на вечерно осветление. Но, здраве да е, може би някой ден...След като стигнахме в Гьореме (най-после) изгладнели, хапнахме поредното нещо, което си бяхме поставили за цел при посещението ни в Турция - гьозлеме.
Даже и айрана е с марка "Cappadocia" :)). За финал от последната ни обиколка - нощна снимка от Гьореме.
С това може да се каже, че неофициално (винаги има още нещо), приключи обиколката ни в Кападокия. Определено мога да кажа, че след полета с балон, този ден беше най-интересният.
Маршрута, по който минахме е следния: https://goo.gl/maps/0V6mB
Няма коментари:
Публикуване на коментар