Както
се бях зарекъл от вечерта, на 02.08 станах и след закуска, без да
губя време се пуснах из улиците на Сибиу. Бях проучил предварително какви забележителности има в града и къде се намират, но
уви, времето, с което разполагах беше прекалено малко. В интерес на
истината повечето интересни места бяха концентрирани в т. нар.
исторически център на града. За мое щастие, каквато беше и целта при
резервация на хотела, той наистина беше много близко до центъра и това ми спести време. За краткото време, което бях, града ми хареса и
затова влиза в списъка с местата, които ще трябва да се посетят втори
път, защото останаха места, които не посетих, а много исках да ги
посетя още от България. Такова място е например етнографския комплекс
АСТРА, които беше малко по-отдалечен и за посещението му трябва повече
време. Самият град Сибиу, както казах по-рано, е спечелил доста
престижна награда, с която малко градове в Европа могат да се похвалят.
Той се намира в сърцето на Румъния, в областта Трансилвания. Основан е
от саксонските германци, които са живеели в областта преди много години.
Затова и старото му име е Hermannstadt, и дори още хората там си му
викат така. Тук вторият официален език след румънския е немски и доста
от хората, особено по-възрастните говорят свободно немски. Моето
пътешествие започна веднага като пресякох един голям булевард.
Озовах се пред информационната табела, на която бяха отбелязани
забележителностите.
Както
се вижда на снимката с големи букви е написано biblioteca ASTRA. Аз си
помислих, че въпросния етнографски комплекс е някъде там при
библиотеката, тъй като се виждаше нещо като парк. Затова тръгнах в
тази посока, но разбрах, че там има само библиотека и парка отпред не е
това, което мислех. За да съм сигурен, спрях едни хора, които ми
казаха, че това са две различни места и за да стигна до мястото, което
искам, трябва да отида или с кола, или с някакъв друг транспорт.
Оклюмал се върнах при табелата и тръгнах към Piata Mare или на
български - Големия площад.
Улицата
беше още пуста, заради ранния час. Като всяка централна улица и тази
беше пълна с кафета, барчета, ресторанти и различни магазини.
Сградите
също впечатляваха със своята архитектура. Града не е от най-големите и
разстоянията бързо се взимат. Затова и скоро излязох на площада.
Наистина
е големичък, обаче може ли да се изложат и така да са го направили, че
като вали дъжд и всичката вода да се събира по-средата и да се образува
локва!? Грозна картинка.
Докато
се въртя наляво-надясно и снимам изведнъж започна да се чува
едно бълбукане и като се обърна назад - какво да видя - от локвата
започва да извира вода. Край! Значи се е спукала тръба баш на центъра и
нали сме в Румъния, няма кой да дойде да отстрани аварията.
И докато ми минават такива мисли през главата, локвата се превърна в ефектен фонтан.
Ейй,
направо ми скриха шапката тия румънци :))) Последва цяла фотосесия на
фонтана, докато водата спира и пак започва. Абе на някой може да не му
се стори кой знае какво, ама на мен ни хареса много, особено в началото
като почва да се чува как водата идва и лека полека започва да бълбука и
изведнъж хвърля във въздуха. Около площада се намира Националния музей
"Брукентал", който е разделен на 6 отделни музея. Аз реших да посетя Историческия музей, но той отваря в 10:00 и се оказа, че съм подранил.
Затова само си направих снимки отпред и продължих да обикалям,
като на връщане щях да го посетя. От там се отправих към Евангелистката църква.
От едната страна и правеха ремонт. Докато се разхождах, срещах едни хора със странни костюми - все едно са излезли от театъра. След проучване, разбрах, че тези хора са членове на Международното братство на странстващите занаятчии. Те пътуват по подобни градчета със средновековна атмосфера и демонстрират различни занаяти от старо време – ковачи, дърводелци, каменари, грънчари и т. н. Мисля, че взимаха участие и в ремонта на църквата.
След като заобиколих църквата, стигнах до един тунел със стълби, които слизат надолу.
Надолу сградите имаха занемарен вид, но бяха с интересен дизайн. Като че ли започнах да се отдалечавам от забележителностите.
Затова, като стигнах на това кръстовище, се върнах обратно, за да намеря и Малкия площад - Piata Mica.
На Малкия площад стигнах като минах през още едно тунелче в сградите от Големия площад. Там се намира Мостът на лъжите - първия мост от ковано желязо, който е построен в Румъния.
Малкия площад всъщност не е толкова малък, но е по-малък от Големия.
След като се повъртях и разгледах сергийките и на този площад, видях, че вече е време да се върна обратно към музея. Нормалният билет е 20 леи, студентския 5 леи. Аз платих 6,5 леи като за 1,5 леи посетих допълнително съкровищницата и кулата в която са изложени монети и медали. Снимките са позволени само в двора, а за снимане вътре се плаща.
Музеят е разделен на различни части, като ми показваха къде да влезна първо, после на следващото място и така из целия музей. Експозициите включваха - римски и средновековен лапидариуми, оръжия и брони, огнестрелни оръжия, изложба на първите заселници в Южна Трансилвания и тяхното движение, стъклени изработки в Трансилвания, колекция на предмети на Гилдиите в Сибиу, стая на Магистратите, съкровищница и стая с монети и медали. Музея беше най-хубавият, който съм посещавал някога. От всички гледни точки - налични експонати, поддръжка и оригиналност при подредбата. Със сигурност и останалите музей ще са много интересни.
Отправихме се към последната спирка в града - Ортодоксалната катедрала "Св. Троица". Тя е построена във Византийски стил, силно повлияна от църквата Св. София в Истанбул.
Вътре беше изрисувана и декорирана доста ефектно. След като разгледах и тази забележителност забързах към хотела, за да освободя стаята и да отпътувам към
За прохода Трансфагарашан научих съвсем случайно, докато гледах сайтове на туристически агенции, от които крадях информация за интересни места за посещения в Румъния. На един такъв сайт се споменаваше за този път, като рекламата му беше нещо от сорта "този път е истинско изпитание за всеки шофьор и колоездач". Другото, което пишеше, че е вторият по височина павиран път в Румъния. Това ми бе достатъчно да се поразровя за този проход и се оказа, че е доста популярно място в Румъния през лятото. Та чак и от Top Gear са ходили там да тестват коли и Джереми Кларксън го е обявил за най-добрия път за каране на спортни коли. А аз даже като изгледах епизода си спомних, че съм го гледал и преди. Погледнах къде се намира и веднага реших, че ще мина от там на път за Бран, особено като видях и снимки. Е, това не е най-прекия път от Сибиу до Бран, нооо...май наистина е най-добрия. Общо взето в най-добрия случай, прохода е отворен 2 месеца през годината - от средата на Юли до средата на Септември. Зависи кога се стопи снега и кога започва да се разваля пак времето. Най-високата точка на прохода е 2034 м, и свързва Трансилвания с Влашко през Карпатите. Намира се между двата най-високи върха в Карпитите - Молдовяну и Негою. Строен е по нареждане на Чаушеску за военни цели, предимно от войници. Както казах, е втория по височина след прохода Трансалпина, който също е много популярен и искам да мина и през него някога. И така от Сибиу тръгнахм към Брашов, но след около 40 километра се отклоних към Картишоара.
Така излязох на път 7С, които е пътя на прохода. Дължината на прохода официално се води 90 км., но цялата отсечка 7С, по която се движих, беше около 120 километра.
Времето беше перфектно и на табелата пишеше, че прохода е отворен. Адреналина започна да ми се вдига, а и бях доволен, че изминах ЦЕЛИ 40 километра, без да попадна в задръстване. В интерес на истината, през целия ден не попаднах в задръстване. Освен това от тук някъде започнах и истински да се наслаждавам на престоя си в Румъния. Бързата разходка из Сибиу само ми даде начален тласък, да забравя негативните неща, които ме зашлевиха още с влизането в Румъния.
Изправих се лице в лице с Карпатите, които стояха срещу мен със цялата си мощ и чакаха да ги покоря.
Ние гледахме в далечината и си говорехме, че някъде от там ще минем. След Картишоара съвсем неусетно започнах да се изкачвам нагоре и гледката започваше да става още по-красива.
По пътя към най-високата точка спирах на доста места да се снимам и да гледам планината и нейното величие. На едно такова място не забравих да обърна внимание на Реното, което ми служи вярно през цялото време и успя да ме прекара и през този тежък път, сливайки се с Дачиите и особено с Логан-ите, които хвърчаха нагоре-надолу като млади булки.
Стигнах до най-високата точка от прохода, където има няколко хижи, лифт, езеро и много сергии, на които се продаваха всякакви вкусотии - суджуци, луканки, овче сирене, кашкавал и други. Абе всякакви работи за ядене. Най-хубавото нещо за мен, несъмнено, беше гледката, която се отваря към пътя, от който бях дошъл. Пътя се извиваше от ниското към високото като змия. Температурата горе беше доста ниска - 12 градуса показваше термометъра на колата, а аз направо си треперех.
Тази снимка се среща най-много в Интернет. Всеки, които е ходил там си е направил същата поза, но да си седиш отгоре и да гледаш надолу е неповторимо изживяване, ако ще да си гледал всяка една снимка с часове! Гледайки надолу, в страни се намира езерото Балеа.
Срещу езерото имаше нещо като водопад
От сергиите, освен сувенирите, си харесах едни малки гевречета и печена царевица (като българската).За да не мръзна повече, се качих в колата, за да продължа напред. Бях спрял на паркинг, които се заплаща - чинчи леи. Наоколо може да се спре и безплатно, но е много фраш. От паркинга веднага влезнах в един дълъг тунел и излязох от другата страна.
През целия път, докато се движех, срещах хора, които си правят пикник покрай пътя. Имаше също и хора с кемпери и каравани, които там си прекарваха почивката. Затова съвсем скоро като излязох от тунела и пред мен се почна обичайната картина не се сдържах и пак спрях. Така и така трябваше някъде да обядваме, затова реших като останалите да си направим пикник с разкошна гледка. Ето още няколко хубави снимки от различни места по пътя.
След известно време спускане, започнах да се движа в по-ниското, където природата става по-различна. Вече сме в гъсти иглолистни гори, където отново хората си правеха пикник.
По този път се намира язовира Видрару. Пътя криволичи по цялата му източна страна, като ту се приближа, ту се отдалечава от него. На едно място, където бях много близо до язовира спрях да снимам.
Когато стигнах южната му страна, се появи язовирната стена.
Стената е направена с цел да се произвежда електричество. Висока е 166 метра и е дълга 305 метра. Аз спрях и тук да гледам и да се снимам. Последните снимки, които направих с фотоапарата бяха тук. След язовирната стена последваха още няколко километра, през които пътя беше с повече и по-остри завои. След това пътя стана по-равен, а завоите по-малко на брой и по-плавни. Прохода Трансфагарашан, наистина е много красив и доставя истинско удоволствие при шофиране. Малко е спорно дали наистина е голямо предизвикателство. Колоездачите ги оставям на страна, защото за тях наистина си е предизвикателство. Но за шофьорите нещата могат да са индивидуални за всеки - пътя е почти перфектен откъм асфалтово покритие, а има и маркировка. На повечето места има и мантинели на острите завои. Там където няма, стига вниманието да е концентрирано изцяло на пътя, не би трябвало да е проблем, защото пътя е широк и навсякъде две коли се разминават спокойно. Завоите могат да бъдат предизвикателство за някой, но не са толкова на често и смяната на посоката на движение не е рязка и променлива, например както е при прохода Петрохан или пътя Варвара-Велинград. Това, което може би е най-трудното е дължината, комбинирана с бавната скорост на движение (30-40 км/ч) създава чувството, че си карал цяла вечност. Но като погледнеш часовника са минали около 3 часа, най-много 4 с всичките спирания за снимки. На мен това ми се стори най-трудно - изморих се от бавното движение и непрекъснатото оглеждане. В допълнение ме очакваха още
за да стигна до крайната точка за деня. Точно преди Куртеа Де Аргеш се отклоних наляво от главния път, който водеше към Питещи. Номерът на пътя е 73С. Той е връзката с друг главен път - този от Питещи към Брашов. Този път беше най-лошият път, по който се движих в Румъния. Прилича на нашите между селски третокласни пътища, на които асфалта е положен преди 30 години и от тогава насам само е кърпен.
Личи си и от цвета на мантинелите нали? Трябва да призная обаче, че дори тези лоши пътища имаха плюс пред нашите. Колата подскачаше по неравностите, но по цялата отсечка, която беше с дължина 40 километра, нямаше нито една незапушена дупка, в която да спукаш гума или да изкривиш джанта. Само на едно място, пътя направо липсваше, изцяло, за около 10-15 метра, но всичко беше означено предварително и се ремонтираше (въпреки, че точно когато минавах работници и машини нямаше). Според мен на това място е имало свлачище, което е повлякло пътя.
Но, като цяло пътя си беше доста неприятен. Нямаше почти никакво движение. След 40 километра пътя свърши и трябваше пак да завия наляво, за да изляза на път 73. Това беше пътя Питещи-Брашов, за който споменах по-рано. Тук нещата вече бяха повече от перфектни.
Веднага последва един големичък град на име Campulung. В него единствено спрях, за да тегля пари от банкомат, но самият град се оказа доста симпатичен, спретнат и чист.
Тук отново се връщах в Карпатите и днес за втори път щях да ги прекося. Като цяло в тази част на планината до Бран, всичките населени места са много спретнати. Планината също е много красива. Прилича на Алпите. Не че съм ходили там, но всичката тази зеленина, заедно с хубавите къщурки и пасящите трева крави и овце по хълмовете ми караха да си спомням рекламите на шоколадите Милка и всички снимки, които съм гледал на Алпите. На излизане от Campulung имах близка среща с румънските катаджии.
За цялото пътуване единствено тук ме спряха за проверка. Не са ме подбирали, просто спираха всички. Явно имаха акции или там каквото му се вика на румънски. Проверката протече 1:1 като с български полицаи. Представиха се, след това превключи на нещо като английски. Иска документите, винетката, пита ме от къде сме и възкликна "Ооооо България". После ме пита къде отиваме и след като му казах "Бран", ми посочи само направо и ми пожела Drum bun. И тук като крушка ми светна какво значи тази фраза, която срещах толкова често край пътя, но дотогава изобщо не ми мина през акъла какво означава. Та, пожела ми "Приятен път". От тук нататък до Бран пътя пак е с много завои и не толкова натоварен. Ето снимки на планината.
Така въздишайки, километрите минаваха един по един, а слънцето започваше да се крие зад планината. Точно 20 километра преди Бран спрях, за да отбележа едно събитие.
Километража на Реното показа 200 000 километра. Въпреки, че това не е реалния му километраж (реалния тогава стана над 320 000), и реално тези километри вече са били факт, преди колата да стане моя, потупах Меган-а по муцуната и продължих напред. И така след последните 20 километра
което се състои от няколко улици и много хотели и къщи за гости. Аз бях резервирал двойна стая със закуска в Pensinuea The Guesthouse.
Платих 160 леи. И тук всичко по настаняването мина без забележки. Жената говореше перфектен английски (на закуската сутринта разбрах, че мъжа и е англичанин) и беше много гостоприемна. Това беше и най-луксозното място, на което преспах за цялата екскурзия. Стаята беше много хубава. Мебелите, банята, начина, по който всичко беше комбинирано и подредено беше без забележки. Чистотата беше на ниво все едно си първия човек, който влиза. Разхождах се бос все едно си бях вкъщи. Закуската на сутринта също беше страхотна. Казах на жената в колко часа ще закусвам и на сутринта като слязох всичко беше сервирано по страхотен начин. Опитах от всички неща, които бях видял по пътя. В двора на къщата има детска площадка, хамак, паркинг и гледка към замъка Бран, където се е крил Влад Цепеш - Дракула.
След 21:00 всичко започва да затваря и общо взето нямах много избор, за да си избера място за вечеря. Все пак успях да се намърдам на едно място, докато не са го затворили и него. Хапнахме, пийнахме и се върнах в хотела да си почина.
Маршрут: Сибиу - Картишоара - Трансфагарашан - Кампулунг - Бран.
Общо километри: 264 км.
От едната страна и правеха ремонт. Докато се разхождах, срещах едни хора със странни костюми - все едно са излезли от театъра. След проучване, разбрах, че тези хора са членове на Международното братство на странстващите занаятчии. Те пътуват по подобни градчета със средновековна атмосфера и демонстрират различни занаяти от старо време – ковачи, дърводелци, каменари, грънчари и т. н. Мисля, че взимаха участие и в ремонта на църквата.
След като заобиколих църквата, стигнах до един тунел със стълби, които слизат надолу.
Надолу сградите имаха занемарен вид, но бяха с интересен дизайн. Като че ли започнах да се отдалечавам от забележителностите.
Затова, като стигнах на това кръстовище, се върнах обратно, за да намеря и Малкия площад - Piata Mica.
На Малкия площад стигнах като минах през още едно тунелче в сградите от Големия площад. Там се намира Мостът на лъжите - първия мост от ковано желязо, който е построен в Румъния.
Малкия площад всъщност не е толкова малък, но е по-малък от Големия.
След като се повъртях и разгледах сергийките и на този площад, видях, че вече е време да се върна обратно към музея. Нормалният билет е 20 леи, студентския 5 леи. Аз платих 6,5 леи като за 1,5 леи посетих допълнително съкровищницата и кулата в която са изложени монети и медали. Снимките са позволени само в двора, а за снимане вътре се плаща.
Музеят е разделен на различни части, като ми показваха къде да влезна първо, после на следващото място и така из целия музей. Експозициите включваха - римски и средновековен лапидариуми, оръжия и брони, огнестрелни оръжия, изложба на първите заселници в Южна Трансилвания и тяхното движение, стъклени изработки в Трансилвания, колекция на предмети на Гилдиите в Сибиу, стая на Магистратите, съкровищница и стая с монети и медали. Музея беше най-хубавият, който съм посещавал някога. От всички гледни точки - налични експонати, поддръжка и оригиналност при подредбата. Със сигурност и останалите музей ще са много интересни.
Отправихме се към последната спирка в града - Ортодоксалната катедрала "Св. Троица". Тя е построена във Византийски стил, силно повлияна от църквата Св. София в Истанбул.
Вътре беше изрисувана и декорирана доста ефектно. След като разгледах и тази забележителност забързах към хотела, за да освободя стаята и да отпътувам към
прохода Трансфагарашан.
За прохода Трансфагарашан научих съвсем случайно, докато гледах сайтове на туристически агенции, от които крадях информация за интересни места за посещения в Румъния. На един такъв сайт се споменаваше за този път, като рекламата му беше нещо от сорта "този път е истинско изпитание за всеки шофьор и колоездач". Другото, което пишеше, че е вторият по височина павиран път в Румъния. Това ми бе достатъчно да се поразровя за този проход и се оказа, че е доста популярно място в Румъния през лятото. Та чак и от Top Gear са ходили там да тестват коли и Джереми Кларксън го е обявил за най-добрия път за каране на спортни коли. А аз даже като изгледах епизода си спомних, че съм го гледал и преди. Погледнах къде се намира и веднага реших, че ще мина от там на път за Бран, особено като видях и снимки. Е, това не е най-прекия път от Сибиу до Бран, нооо...май наистина е най-добрия. Общо взето в най-добрия случай, прохода е отворен 2 месеца през годината - от средата на Юли до средата на Септември. Зависи кога се стопи снега и кога започва да се разваля пак времето. Най-високата точка на прохода е 2034 м, и свързва Трансилвания с Влашко през Карпатите. Намира се между двата най-високи върха в Карпитите - Молдовяну и Негою. Строен е по нареждане на Чаушеску за военни цели, предимно от войници. Както казах, е втория по височина след прохода Трансалпина, който също е много популярен и искам да мина и през него някога. И така от Сибиу тръгнахм към Брашов, но след около 40 километра се отклоних към Картишоара.
Така излязох на път 7С, които е пътя на прохода. Дължината на прохода официално се води 90 км., но цялата отсечка 7С, по която се движих, беше около 120 километра.
Времето беше перфектно и на табелата пишеше, че прохода е отворен. Адреналина започна да ми се вдига, а и бях доволен, че изминах ЦЕЛИ 40 километра, без да попадна в задръстване. В интерес на истината, през целия ден не попаднах в задръстване. Освен това от тук някъде започнах и истински да се наслаждавам на престоя си в Румъния. Бързата разходка из Сибиу само ми даде начален тласък, да забравя негативните неща, които ме зашлевиха още с влизането в Румъния.
Изправих се лице в лице с Карпатите, които стояха срещу мен със цялата си мощ и чакаха да ги покоря.
Ние гледахме в далечината и си говорехме, че някъде от там ще минем. След Картишоара съвсем неусетно започнах да се изкачвам нагоре и гледката започваше да става още по-красива.
По пътя към най-високата точка спирах на доста места да се снимам и да гледам планината и нейното величие. На едно такова място не забравих да обърна внимание на Реното, което ми служи вярно през цялото време и успя да ме прекара и през този тежък път, сливайки се с Дачиите и особено с Логан-ите, които хвърчаха нагоре-надолу като млади булки.
Стигнах до най-високата точка от прохода, където има няколко хижи, лифт, езеро и много сергии, на които се продаваха всякакви вкусотии - суджуци, луканки, овче сирене, кашкавал и други. Абе всякакви работи за ядене. Най-хубавото нещо за мен, несъмнено, беше гледката, която се отваря към пътя, от който бях дошъл. Пътя се извиваше от ниското към високото като змия. Температурата горе беше доста ниска - 12 градуса показваше термометъра на колата, а аз направо си треперех.
Тази снимка се среща най-много в Интернет. Всеки, които е ходил там си е направил същата поза, но да си седиш отгоре и да гледаш надолу е неповторимо изживяване, ако ще да си гледал всяка една снимка с часове! Гледайки надолу, в страни се намира езерото Балеа.
Срещу езерото имаше нещо като водопад
От сергиите, освен сувенирите, си харесах едни малки гевречета и печена царевица (като българската).За да не мръзна повече, се качих в колата, за да продължа напред. Бях спрял на паркинг, които се заплаща - чинчи леи. Наоколо може да се спре и безплатно, но е много фраш. От паркинга веднага влезнах в един дълъг тунел и излязох от другата страна.
През целия път, докато се движех, срещах хора, които си правят пикник покрай пътя. Имаше също и хора с кемпери и каравани, които там си прекарваха почивката. Затова съвсем скоро като излязох от тунела и пред мен се почна обичайната картина не се сдържах и пак спрях. Така и така трябваше някъде да обядваме, затова реших като останалите да си направим пикник с разкошна гледка. Ето още няколко хубави снимки от различни места по пътя.
След известно време спускане, започнах да се движа в по-ниското, където природата става по-различна. Вече сме в гъсти иглолистни гори, където отново хората си правеха пикник.
По този път се намира язовира Видрару. Пътя криволичи по цялата му източна страна, като ту се приближа, ту се отдалечава от него. На едно място, където бях много близо до язовира спрях да снимам.
Когато стигнах южната му страна, се появи язовирната стена.
Стената е направена с цел да се произвежда електричество. Висока е 166 метра и е дълга 305 метра. Аз спрях и тук да гледам и да се снимам. Последните снимки, които направих с фотоапарата бяха тук. След язовирната стена последваха още няколко километра, през които пътя беше с повече и по-остри завои. След това пътя стана по-равен, а завоите по-малко на брой и по-плавни. Прохода Трансфагарашан, наистина е много красив и доставя истинско удоволствие при шофиране. Малко е спорно дали наистина е голямо предизвикателство. Колоездачите ги оставям на страна, защото за тях наистина си е предизвикателство. Но за шофьорите нещата могат да са индивидуални за всеки - пътя е почти перфектен откъм асфалтово покритие, а има и маркировка. На повечето места има и мантинели на острите завои. Там където няма, стига вниманието да е концентрирано изцяло на пътя, не би трябвало да е проблем, защото пътя е широк и навсякъде две коли се разминават спокойно. Завоите могат да бъдат предизвикателство за някой, но не са толкова на често и смяната на посоката на движение не е рязка и променлива, например както е при прохода Петрохан или пътя Варвара-Велинград. Това, което може би е най-трудното е дължината, комбинирана с бавната скорост на движение (30-40 км/ч) създава чувството, че си карал цяла вечност. Но като погледнеш часовника са минали около 3 часа, най-много 4 с всичките спирания за снимки. На мен това ми се стори най-трудно - изморих се от бавното движение и непрекъснатото оглеждане. В допълнение ме очакваха още
почти толкова километри пак със завои
за да стигна до крайната точка за деня. Точно преди Куртеа Де Аргеш се отклоних наляво от главния път, който водеше към Питещи. Номерът на пътя е 73С. Той е връзката с друг главен път - този от Питещи към Брашов. Този път беше най-лошият път, по който се движих в Румъния. Прилича на нашите между селски третокласни пътища, на които асфалта е положен преди 30 години и от тогава насам само е кърпен.
Личи си и от цвета на мантинелите нали? Трябва да призная обаче, че дори тези лоши пътища имаха плюс пред нашите. Колата подскачаше по неравностите, но по цялата отсечка, която беше с дължина 40 километра, нямаше нито една незапушена дупка, в която да спукаш гума или да изкривиш джанта. Само на едно място, пътя направо липсваше, изцяло, за около 10-15 метра, но всичко беше означено предварително и се ремонтираше (въпреки, че точно когато минавах работници и машини нямаше). Според мен на това място е имало свлачище, което е повлякло пътя.
Но, като цяло пътя си беше доста неприятен. Нямаше почти никакво движение. След 40 километра пътя свърши и трябваше пак да завия наляво, за да изляза на път 73. Това беше пътя Питещи-Брашов, за който споменах по-рано. Тук нещата вече бяха повече от перфектни.
Веднага последва един големичък град на име Campulung. В него единствено спрях, за да тегля пари от банкомат, но самият град се оказа доста симпатичен, спретнат и чист.
Тук отново се връщах в Карпатите и днес за втори път щях да ги прекося. Като цяло в тази част на планината до Бран, всичките населени места са много спретнати. Планината също е много красива. Прилича на Алпите. Не че съм ходили там, но всичката тази зеленина, заедно с хубавите къщурки и пасящите трева крави и овце по хълмовете ми караха да си спомням рекламите на шоколадите Милка и всички снимки, които съм гледал на Алпите. На излизане от Campulung имах близка среща с румънските катаджии.
За цялото пътуване единствено тук ме спряха за проверка. Не са ме подбирали, просто спираха всички. Явно имаха акции или там каквото му се вика на румънски. Проверката протече 1:1 като с български полицаи. Представиха се, след това превключи на нещо като английски. Иска документите, винетката, пита ме от къде сме и възкликна "Ооооо България". После ме пита къде отиваме и след като му казах "Бран", ми посочи само направо и ми пожела Drum bun. И тук като крушка ми светна какво значи тази фраза, която срещах толкова често край пътя, но дотогава изобщо не ми мина през акъла какво означава. Та, пожела ми "Приятен път". От тук нататък до Бран пътя пак е с много завои и не толкова натоварен. Ето снимки на планината.
Така въздишайки, километрите минаваха един по един, а слънцето започваше да се крие зад планината. Точно 20 километра преди Бран спрях, за да отбележа едно събитие.
Километража на Реното показа 200 000 километра. Въпреки, че това не е реалния му километраж (реалния тогава стана над 320 000), и реално тези километри вече са били факт, преди колата да стане моя, потупах Меган-а по муцуната и продължих напред. И така след последните 20 километра
се озовах в селцето Бран,
което се състои от няколко улици и много хотели и къщи за гости. Аз бях резервирал двойна стая със закуска в Pensinuea The Guesthouse.
Платих 160 леи. И тук всичко по настаняването мина без забележки. Жената говореше перфектен английски (на закуската сутринта разбрах, че мъжа и е англичанин) и беше много гостоприемна. Това беше и най-луксозното място, на което преспах за цялата екскурзия. Стаята беше много хубава. Мебелите, банята, начина, по който всичко беше комбинирано и подредено беше без забележки. Чистотата беше на ниво все едно си първия човек, който влиза. Разхождах се бос все едно си бях вкъщи. Закуската на сутринта също беше страхотна. Казах на жената в колко часа ще закусвам и на сутринта като слязох всичко беше сервирано по страхотен начин. Опитах от всички неща, които бях видял по пътя. В двора на къщата има детска площадка, хамак, паркинг и гледка към замъка Бран, където се е крил Влад Цепеш - Дракула.
След 21:00 всичко започва да затваря и общо взето нямах много избор, за да си избера място за вечеря. Все пак успях да се намърдам на едно място, докато не са го затворили и него. Хапнахме, пийнахме и се върнах в хотела да си почина.
Маршрут: Сибиу - Картишоара - Трансфагарашан - Кампулунг - Бран.
Общо километри: 264 км.
Среден разход: 5,4 л/100 км.
Средна скорост: 40 км/ч
Общо литри бензин: 14,3 л.<<<От Унгария към Румъния (Ден шести)
Няма коментари:
Публикуване на коментар