Пътешествие из Румъния - В сърцето на Трансилвания

Здравейте, Приятели!

Четвъртия ден от пътешествието ни из Румъния 30.07 беше най-пъстрия ден в програмата. Предстоеше да изминем около 285 км. и да посетим някои от най-емблематичните места на Трансилвания. Основната ни точка за посещение беше родния град Сигишоара (Sighişoara) на румънския владетел Влад Цепеш, по-известен като Граф Дракула. Освен това, в тази част на Румъния са известни саксонските села с т.нар. укрепени или крепостни църкви. По пътя се отбихме в две такива села. В първото село се отбихме, за да видим какво представлява една такава църква на живо. Второто село посетихме заради автентичния саксонски облик, който има. В края на деня, трябваше да стигнем в Бран, където щяхме да останем да нощуваме останалите три вечери от екскурзията ни. През този ден времето започна така, както го оставихме вечерта - топло, но облачно. В началото бях споменал, че при планирането си бях набелязал бензиностанциите на Rompetrol за зареждане, но така и не заредих нито един път от тази верига. На излизане от Сибиу трябваше отново да допълним резервоара на колата и естествено се озовахме в набелязаната от мен бензиностанция на Rompetrol. Оказа се, че бензиностанцията e на самообслужване. Това добре, обаче, колонките са от онези западния тертип дето си плащаш на колонката с карта. Започнах да гледам колонката като индианец пишеща машина и в цялата шарения, картинки и т.н., не можах да намеря точните инструкции на разбираем език и затова елегантно се върнах обратно в колата. След 200 метра заредихме от Petrom по познатия за нас начин. Не знам каква е разликата между двете бензиностанции освен разликата в цветовите украски, но на касовата бележка пак пишеше Rompetrol. С пълен резервоар се изнизахме от Сибиу и по път DN14 се отправихме към Сигишоара.

Започна се обичайния ритъм на движение в Румъния. Натоварено движение, комбинирано с редуващи се населени места, почти едно след друго. Изобщо не може да се усети извънградското придвижване. На път за Сигишоара се отбихме в първото село, което се намира на малко под 80 км. от Сибиу. Преди това минахме през град Медиаш (Mediaş), където имаше предобедна суматоха в движението. Селата в Трансилвания, през които ни минаваше пътя, имаха малко по-подреден и симпатичен вид, спрямо тези от другата страна на Карпатите.

След общо 70 км. и малко над час движение се отклонихме на дясно по път DN141B в посока Биертан (Biertan). Така се казваше селото, към което се бяхме отправили. В началото пътя стана рязко лош, но след като излязохме от селото, в което направихме завоя, се оправи.

След 9 км. влязохме в Биертан.

В селото ни посрещнаха симпатични цветни къщички.

Биертан притежава облик, който е типичен пример за саксонско село в Трансилвания. То е едно от най-посещаваните села от туристи в Румъния. Освен архитектурния облик, селото е известно със своята крепостна църква. За да стигнем до нея, продължихме да се движим все направо, докато стигнахме до центъра, където има малка градинка, а зад нея е самата крепост. Пред градинката има разграфени паркоместа, където спряхме колата.

Цената на паркинга е около 1.20 лв. (3 леи) за цял ден и се заплаща на автомат.

Между Първата световна война и Втората световна война населението на Биертан е било около 2300 души, като малко повече от поливана са били трансилвански саксонци. След края на Втората световна война, голяма част от хората с немски произход са били депортирани, а след падането на комунистическия строй през 1989 година, останалата част напуска селото и се заселва в Германия. В наши дни населението на Биертан е около 1600 души. 

     Крепостната църква в селото датира от ХVI век. Отправихме се към входа на църквата, който без да искаме подминахме елегантно, тъй като изобщо не очаквахме, че всъщност това може да е входът. Понесохме се по една пътека, която започна да обикаля укрепителните стени на църквата.

Ха да се появи тоя вход и все го няма. Започна да ни прави впечатление, че почти няма хора по тази пътека и започнахме да загряваме, че нещо не направихме както трябва. Повървяхме достатъчно, така че да няма смисъл да се връщаме, затова си завършихме обиколката на крепостната църква отвън.

Върнахме се в изходна позиция и все още не вярващи, че това, пред което спряхме е входът, зърнахме малката табела, която го потвърждаваше. Минахме през малката врата и закрачихме по едни стълби нагоре.

След няколко стъпала зърнахме и стрелката, която сочеше към една малка стаичка, от която закупихме билети. Цената е 10 леи за възрастен. Заплатихме два билета общо за около 8 лв. и продължихме по стъпалата. Докато крачим по тях осъзнахме, че е имало логика още при първото преминаване покрай входа, да му обърнем внимание, а не да ги подминем, защото реално църквата се намира на хълм. Излязохме пред самата църква, която за съжаление нямаше как да снимаме изцяло с нашия фотоапарат, но все пак направихме някакви опити.

Вече се намирахме между крепостните стени и самата църква. Веднага мярнахме входа към самата църква и влезнахме.

Интересна е църквата, но мен най-силно ме впечатли механизмът на заключване на една от стаите.

След като разгледахме църквата отвътре, обиколихме я и отвън.

И нали се намира на високо, това дава възможност за панорамен изглед към селото, който не мога да кажа, че беше особено впечатляващ. Първо, защото не бяхме кой знае колко на високо и второ - покривите на къщите отгоре, не изглеждаха впечатляващо.

Къщите повече ни харесаха като ги гледаме отдолу. Понесохме се надолу по стълбите и излязохме от крепостната църква. Отпред тече търговия, леко небрежно. Купихме си по едно студено сокче за из път и един румънски козунак, който на румънски носи името Cozonac secuiesc, но е по известен като Kürtőskalács, което е на унгарски. Самия козунак е също толкова интересен, колкото и името му. Изглежда по следния начин:

Прави се на момента, като за целта тънко тесто се навива на една дебела, леко конусовидна дървена точилка, която вероятно си има специално име. След като се навие на точилката, тестото се оваля в захар и се пече на дървени въглища като от време на време се завърта. Захарта се карамелизира и става хрупкава, а на края, след като свърши процеса на печене, готовият козунак се оваля по желание в орехи, канела или кокос. По принцип, на вкус (ако е без допълнителните неща) хем прилича на познатия ни козунак, хем е различно заради начина му на печене и на формата на тестото.

     Потеглихме по пътя на обратно.

Следващата спирка по пътят ни е град Сигишоара. Разстоянието до там е 30 км. Включихме се обратно на път DN14.

В Сигишоара паркирахме колата на една от централните улици, която се казва Strada 1 Decembrie 1918. Преценихме, че 2 часа разходка из града ще ни е достатъчна и затова предплатихме на паркинг автомат 2 часа на стойност 5 леи, което е около 2 лв. Бележката оставихме на таблото и започнахме разходката. Първата ни цел беше да се качим до Часовниковата кула, която общо взето се вижда от всякъде.

Понеже бяхме с количката, трябваше да избегнем максимално стълбите, затова маршрута, по който минахме, за да стигнем до кулата, не беше оптималния.

Сигишоара веднага ни грабна с пъстрите си сгради и по-дългия маршрут не беше проблем.

 

Безспорно Сигишоара заедно със замъкът Бран са двете топ туристически дестинации в Румъния, чиято популярност се гради преди всичко на основите на чудноватите история за Граф Дракула, които са известни по-цял свят. Всичките забележителности са концентрирани в т.нар. стара част известна като Цитаделата.

Цитаделата е включена в списъка на ЮНЕСКО. Целият облик на Средновековието е запазен до ден днешен - улички, къщи и други забележителни сгради, както и част от кулите, като от 14 броя са запазени 9. Тук се намира родната къща на Влад Цепеш, както и Часовниковата кула.

Беше ми трудно да снимам високата 64 метра Часовникова кула. Тя е превърната в исторически музей и може да се влезе. Този момент го пропуснахме, тъй като навалицата беше подобаваща, а и нямаше как да се врем с количката и бебето в теснотията и останалите хора. Затова ѝ се насладихме само от вън. Часовниковата кула е построена през втората половина на XIV век в бароков стил. По-късно е добавен часовников механизъм, изработен от швейцарски майстори. Малко в страни се пада родната къща на Дракула, в която също може да се влезе срещу вход.

Входът е 5 леи (2 лв.) и решихме да влезем един по един, за да може единия да стои с малкия навън. Първо влезе жената и докато се завъртя два пъти - излезе. Питам я: „Какво стана? Не пускат ли?“. Отговора беше, че разходката е толкова - 3 минути за разходка в две стаи, в които няма почти нищо. Като бонус има и две глупави постановки за „стряскане“, за да усетиш, че си в къща на ужасите. Другия етаж от къщата се оказа, че е ресторант. Не, че 2 лв. в случая са от значение, но просто се отказах да влизам.

Следващото нещо, което ни направи впечатление беше сградата на общината.

До нея има паметник с главата на Влад Цепеш.

Има и нещо като мини градинка, от която се откриват панорамни гледки над Сигишоара.

След като разгледахме тази част на града от високо, продължихме по пътя си.

Озовахме се на площада на Цитаделата. Наоколо бяхме заобиколени от шарени къщи, голяма част, от които са хотели и/или заведения.

 

Докато се снимахме, в далечината мярнахме следващата забележителност от програмата ни - покритите стълби, които водят до саксонската църква, която носи името „Църквата на хълма“ (Biserica din Deal).

 

По пътя към стълбите се загледахме по сергиите и си купихме един магнит за сувенир, който като се прибрахме залепихме при останалата колекция. Скоро се озовахме на входа на стълбите. Мъка, не мъка, ще ги извървим тези стълби. Сгънахме количката, единия нарами нея, другия бебето и потеглихме нагоре.

Покритите стълби известни още като „Училищните стълби“ (Scara Scolii) представляват покрито дървено стълбище, датиращо от 1642 година. Целта му е била да предпазва учениците и отиващите на църква от лошите климатични условия. Първоначално стъпалата са били 300 на брой, но след 1849 г. са редуциране на 175 и 29 нива. Запъхтяни се озовахме на хълма, където е църквата.

Обиколихме църквата и се разходихме по хълма. Ставаше малко трудничко с количката. 

За да не слизаме обратно по стълбите, направихме неуспешен опит да слезем от хълма по една пътека. В началото пътеката изглеждаше обещаваща - широка и почти без проблеми за бутане на количката, но в последствие започна да се стеснява и достигна до ширина по-малка от тази на количката. Върнахме се обратно и по същата схема слязохме обратно по стълбите. Е, надолу беше малко по-лесно.

От Часовниковата кула се спуснахме надолу по друг път, излизайки от Цитаделата. От горе ни беше значително по-лесно да се ориентираме по коя точно тясна уличка трябва да се движим.

Точно това ни затрудни в началото, докато бяхме долу и затова минахме по някакъв по-обиколен път, но в крайна сметка не съжаляваме, защото на финала маршрута ни се получи кръгов. По „правилната“ улица, ако мога така да се изразя, се пуснахме за нула време.

Така неусетно, почти изминаха двата часа, които бяхме предвидили. Бързото спускане ни даде малко аванс и ни остана време да седнем в градинката, която се намираше непосредствено до мястото, на което бяхме паркирали Реното. Честно казано се поизморихме. От една страна от жегата, тъй като бяхме точно в интервала 14-16 часа, а от друга страна и от бутането и носеното на бебето, заедно с количката по баирите и неравните пътища. В градинката нахранихме малкия, а ние пробвахме Kürtőskalács, който си бяхме купили по-рано от Биертан. От жегата даже не ни се ядеше. Записахме разходката, която изглежда по следния начин - Сигишоара. Така приключи разходката ни из родния град на Граф Дракула. Мога да кажа, че Сигишоара ни хареса със своя старинен чар и шарени сгради. Моето мнение е, че дори ако загърбим историите около Дракула, градът пак би си останал част от най-популярните дестинации в Румъния. Всъщност, единственото нещо, от което останахме леко разочаровани, е именно къщата на Граф Дракула.

     Скоро отново се понесохме по пътищата на трансилванска Румъния, този път по DN13 в посока Брашов (Braşov).

Последната спирка за деня по пътя ни към Бран, беше саксонското село Вискри (Visrci). До там ни деляха около 65 км.

Всъщност, ако се мине по „правилният“ път, идвайки от нашата посока, разстоянието е 42 км. Причината, за да не минем по него беше, че по това време пътят беше затворен за ремонт. 

Поради тази причина, когато минахме през селото Бунещи (Buneşti), без да си правим експерименти, продължихме направо по пътя вместо да завием към Вискри. Именно отсечката Бунещи - Вискри от път DN104L беше в ремонт. Единственият начин, за да достигнем селото беше да продължим по DN14 до Рупея (Rupea), от там да завием към селото Дачия (Dacia) по път DN105A и от него да излезем от другата страна на път DN104L, който да ни отведе до Вискри.

С наближаването на Рупея, на хоризонта се появи крепост, която докато се въртяхме в района виждахме непрекъснато, но нямахме време да се отбием там. А и мотивацията ни за посещение на такива крепости по принцип не е особено голяма.

В Интернет циркулираха коментари, че достъпа до Вискри от тази страна (през Дачия) е много зле, защото пътя е черен с огромни дупки и отсечката от 8 км. отнемала за изминаване феноменалният 1 час. После, четох разни неща, че тази отсечка към 2019 година вече е ремонтирана и вече е затворен пътя от към Бунещи, който по начало си бил асфалтиран, но заради някакви наводнения ли какво, пътят тотално бил прекъснат. Отделно, имаше теории, че и двата пътя за достъп до селото умишлено не се поддържали, за да няма туристически наплив, който да нарушава спокойствието на жителите, тъй като това е едно то малкото саксонски села в Румъния, в които до ден днешен живеят истински саксонци кореняци. Като цяло, до последно посещението ни в селото тънеше в мъгла дали ще може изобщо да стигнем до него. А истината по време на нашето посещение се оказа, че между Дачия и Вискри пътят е чисто нов, даже все още беше без маркировка.

Явно бяха решили все пак до оправят този път, след като другия се е разрушил и в последствие да го възстановят и до Вискри да има нормален достъп и от двете точки. И така, стигнахме успешно в селото, където точно на табелата асфалта свърши като отрязан с нож.

Да, рязко се върнахме някъде между ХVIII и XX век, когато в селото са живели почти само саксонци и пътищата са били за каруци, може би. Спряхме на „главната“, под едно дърво на сянка и започнахме разходката из селото.

В селото веднага правят впечатление шарените къщи и абсолютното спокойствие, което цари наоколо.

В голяма част от къщите може да се отсяда за нощувка. Освен със своя запазен саксонски облик, селото Вискри е известно с това, че уелският принц Чарлз си е закупил къща преди 10-15 години, която също посреща гости и може да се нощува в нея. Честно казано, не можах да припозная коя точно къща е неговата, въпреки че я бях гледал на снимки. Със сигурност е синя на цвят, но сините къщи бяха май най-много на брой.

Саксонско село без укрепена църква, като че ли не може да се нарече такова. Затова и във Вискри налице също е такава укрепена църква, която е известна като Бялата църква.

Тази църква, както и самото село, са част от списъка на ЮНЕСКО. Църквата е построена през XII в., като по-късно през вековете е имало още няколко строителни етапа за разширяване и построяването на укреплението, което е двойно. Първото укрепление е построено през XIII в., а второто през XVI и XVII в. 

През 1970-1971 година църквата е реставрирана. По пътя към църквата и обратно продължихме да запечатваме красиви кадри на къщите из селото.

Друг интересен факт за селото е, че поради своята откъснатост и липса на поминък, местните са започнали изработката на вълнени изделия под формата на различни плетени дрехи и преди всичко на вълнени пантофи и чорапи, които се изнасят за Германия.

Подобни сергии за продажба на вълнените изделия могат да бъдат видени пред някои къщи. А в тази жега, само като ги погледнех тези вълнени чорапи и пантофи, и имах чувството, че започвам да се топя. В селото се разходихме горе-долу за час. За финал направихме още няколко снимки.

Беше станало 18:30, а на нас ни предстояха още около 110 км. и 2 часа път до Бран.

С наближаването на Рупея пред нас отново се появи крепостта, този път от друг ъгъл.

Включихме се отново към път DN13. Понеже така или иначе възнамерявахме да посетим Брашов и, за да ни бъде по-интересен маршрута, бях решил да не минаваме през Брашов, а да минем по по-различен маршрут през румънските села.

Затова, когато стигнахме Хогхиз (Hoghiz), завихме надясно по път DN1S. По този път се движихме в продължение на 24 км. Напук на леките ми притеснения за състоянието на малките селски пътища, този участък изглеждаше като да е ремонтиран скоро и асфалтовото покритие беше супер. Освен това трафика беше почти никакъв и като, че ли се придвижвахме по-бързо, отколкото на главния път.

Когато свърши тази отсечка, направихме ляв завой и се включихме на един от главните транспортни коридори в Румъния и Европа DN1 (Е68). Този път,  всъщност, отново води към Брашов, но идва от посоката на Сибиу и е продължението на пътя, по който се движихме по-рано, когато пътувахме за Сибиу.

На главните пътища в Румъния, когато пътят предразполага за възникването на критични ситуации, платната са разделени от бетонни огради, въпреки че движението е еднопосочно. По този начин се елиминира възможността за рисковани изпреварвания в насрещното. По DN1 се движихме 38 км. до град Кодлея (Codlea). След като се отклонихме, започнахме да се движим по път DN112A, който също е малък между селски път, но пак с добър асфалт.

След 14 км. се включихме на път DN73A, по който се движихме 3 км. и в началото на Зърнещи (Zărneşti), завихме по DN112E. След още няколко километра излязохме на главния път Бран - Брашов DN73, който минава през Ръшнов (Râşnov), за да изминем последните няколко километра до Бран.

Непосредствено преди селото ни посрещнаха ремонти, които забавят адски много натоварено движение.

В крайна сметка акостирахме пред хотела абсолютно по разписание и всичко през този ден премина така, както го бяхме запланували. Насреща ни посрещна мистериозния замък на Дракула.

За нощувките в Бран, изобщо без да губим излишно време в проучване, си бяхме резервирали 3 нощувки в The Guesthouse, от където имах отлични впечатления при предишното си посещение през 2012 година. Настанихме се и веднага излязохме, за да седнем да вечеряме някъде. Понеже ставаше късно, без да губим време седнахме в първото заведение, което ни хареса в непосредствена близост до нашата къща. Менюто беше скромно, цените впечатляващи, порциите като за диета, но храната беше много вкусна и в крайна сметка останахме доволни от избора си. Беше си малко гурме ресторант.

Така завърши този ден, който както казах в началото, беше най-пъстрият ден от нашето пътешествие в Румъния от гледна точка на местата, които посетихме. Но както в последствие разбрахме, виждайки толкова много шарени къщи и сгради в Сигишоара, Вискри и по пътя, той беше буквално такъв - цветен, шарен, пъстър и искрящ.

Общия преглед на маршрута, по който минахме е: https://goo.gl/maps/EsjQ2RxQ8wQjVobw8

Маршрут: Sibiu - Biertan - Sighisoara - Viscri - Bran.

Общо километри: 285 км.

<<< Сибиу и Национален музеен комплекс „АСТРА“ (Част 3)

Бран и Брашов (Част 5) >>>