петък, 9 юни 2017 г.

Черноморска обиколка на Северна Турция - Последна спирка в Сафранболу

Здравейте, Приятели!


Последната точка от Черноморската ни обиколка определихме да бъде турският град Сафранболу (Safranbolu), който е част от световното наследство на ЮНЕСКО. До там ни предстояха за изминаване около 400 км., но преди да започнем тяхното отмятане имахме за довършване обиколката на Амасия. Десетият ден 09.06 започна с поредната лоша закуска. Закуската в Lalehan Otel заслужи честа да я включим в топ 3 на най-лошите закуски по време на нашето пътешествие. По принцип и не очаквахме нещо кой знае какво, затова може да се каже, че очакванията ни се покриха. След като натоварихме багажа в колата, се впуснахме в издирване на Музеят на Любовта „Ферхат и Ширин" (Ferhat İle Şirin Aşıklar Müzesi) из Амасия. Понеже изпитахме леки затруднения в ориентацията къде точно се намира този музей, направо показвам местоположението му - ето тук. Това, което бяхме успели да намерим с мъки от Интернет като адрес беше крайно неточно, тъй като е посочено само името на булеварда. То хубаво, ама тоя булевард цепи през цяла Амасия, пък и все пак ние го търсихме като точка в Амасия, а като гледам картата музея си е направо извън Амасия. Факта, че дори подминахме табелата за изход от града потвърждава това. Всъщност, като минахме табелата за изход, вече се бяхме отказали да го търсим. Аз започнах да дебна за място, от което да направя обратен завой, понеже пътя ни беше в другата посока и карайки, минахме покрай музея и малко след това имаше място за обратен завой. Та така, почти без да искаме се озовахме в музея.


Музеят носи името и е посветен на любовта на двама млади живели през годините в Амасия - Ферхат, млад мъж стенописец и Ширин - сестра на султан Мехмене Бану (Mehmene Banu). Освен това, в музея има легенди за още любовни истории, предимно турски.


Любовната история на Ферхат и Ширин е следната: Ферхат бил повикан да декорира новата дървена къща на Ширин и когато видял Ширин се влюбил от пръв поглед. Двамата много се заобичали, а в последствие той изпратил вест до султана, че иска да се омъжи за нея, но му било отказано. Султанът поискал от Ферхат да прокопае тунел през планината Елма (Elma dağ), за да докара вода до града. Единствената му цел била да откаже или забави Ферхат. Двамата влюбени имат восъчни фигури в музея.


За голямо учудване на султана, Ферхат не се отказал от Ширин и започнал да копае планината със завидно темпо. Малко преди Ферхат да приключи, султанът изпратил вест до него, че Ширин е починала. Когато научил новината, Ферхат хвърлил своята кирка, която го ударила по главата и той починал. Ширин от своя страна научила за скръбната вест и отишла там, където копаел Ферхат и когато видяла проснатото му тяло, тя загубила съзнание, паднала от скалите и така починала. Телата на двамата били погребани едно до друго.


В днешно време има легенда, че всяка пролет на гробовете на Ферхат и Ширин цъфват две рози - една червена и една бяла и всеки път, когато двете рози се опитат да се допрат, между тях пониква бурен, който им пречи. Една част от хората смятали, че този бурен е султанът, който не им позволил да се оженят, а другата част смятат, че това е жената съобщила на Ферхат лъжливата новина за смъртта на Ширин.


Друга любовна история е тази Керем и Аслъ (Kerem ile Aslı). Едно време имало един падишах, който нямал на кого да остави своето богатство. Падишахът споделил тази своя мъка на един от приближените си, който имал магически способности. Приближеният посадил едно ябълково дърво и още същата година на падишаха се родил изключително красив син, който предизвиквал завист във всички. Кръстил го Керем. От своя страна, приближеният имал красива дъщеря Аслъ. Веднъж, докато Керем се разхождал със свой приятел, видял Аслъ и в същия миг останал безмълвен. По-късно Аслъ изчезва, а Керем тръгва да я търси и да разпитва хората по улицата дали не са я виждали, но без успех. Един ден, приятелят на Керем му съобщил, че е видял Аслъ и тя щяла да се омъжи за друг. Още същата вечер Керем отишъл в дома на Аслъ и се оженили. Бащата на Аслъ, обаче, направил магия на Керем и вечерта след сватбата младоженците се прибрали много изморени. Когато Керем понечил да разкопчае копчетата на мантото на Аслъ, те отново се закопчавали и все повече я стягали. При поредния неуспешен опит, Керем възкликнал „Ахх!“ и в същия момент се запалил. Аслъ опитала да го полее с вода, но вместо огънят да изгасне, той се разраснал още повече и Керем станал на пепел само за няколко минути. Докато Аслъ плачела от мъка надвесена над пепелта, косата й се докоснала до все още топлата пепел, при което се запалила и Аслъ изгоряла.


В музея е поместена и любовната история на Ромео и Жулиета, която вероятно всеки знае.


Други известни любовни истории са тези на Лейла и Меджнун (Leyla ile Mecnun) и арх. Синан и Михриман Султан (Mimar Sinan ile Mihriman Sultan).



В музея има няколко общи любовни постановки като например, групата на музикантите, които свирят и пеят любовни песни или любовните мъдрости на Дервишите.


Музеят на Любовта предлага малко по-различно преживяване спрямо обичайните музеи от гледна точка на това, че има повече за четене, отколкото за разглеждане. За посещението на този музей заплатихме по 4 лири (2 лв.) на човек. Към 11:30 потеглихме доволни от Амасия.


Включихме се на път Е80 (национален номер D100) и за първи път от доста време насам видяхме по табелите Истанбул на скромните 655 километра разстояние.


В Сулуова (Suluova) спряхме за петото зареждане на бензин. На мен пък ми беше забавно как за 1-2 лв. ти измиват колата, докато плащаш бензина и отново я оставих за миене (имаше си нужда де). От там продължихме по път Е95 (D795) в посока Самсун, но за около 15 км. до Хавза (Havza), след което се отклонихме по път D030.


Като потегляхме от Амасия, времето бе слънчево и горещо с температура над 30 градуса, но в последствие започна да се влошава.


Разбира се, дъждът не закъсня и измиването на колата се обезсмисли след по-малко от час.



Тук земята изглежда доста плодородна и навсякъде се обработва най-различна продукция. Земеделските трактори бяха изкарали кална мизерия по асфалта, а на всичкото отгоре ако току що са излезли от нивата не може да ги доближиш, защото от гумите им хвърчи кал до небесата и все едно бяхме под обстрел. Така на няколко пъти се движихме на 200 метра дистанция от тракторите и с 30 км/ч, докато не им се изчистят гумите и тогава ги изпреварвах.


След Везиркьопрю (Vezirköprü) известно време пътят се вие покрай река Къзълърмак (Kızılırmak), която е най-дългата река в Турция (изцяло на нейна територия).



Тя има внушителната дължина от 1 355 км. Реката започва от Източна Анатолия, преминава през Кападокия, след което прави невероятни завъртулки и накрая се влива в Черно море в района на Бафра и Самсун, откъдето минахме през четвъртия ден от пътешествието. Целият път от Амасия до Сафранболу беше достатъчно разнообразен. Движихме сме по двупосочен път, еднопосочен и такъв с три ленти като средната е за изпреварване.


От гледна точка на терена, разнообразие също не липсва. Движихме се и на право и по завои, изкачвания, спускания и т.н. Асфалтовото покрие през цялото време беше задоволително добро, като имаше много хубави участъци, но имаше и не чак толкова добри. Но в никакъв случай никъде не се появяват дупки както си караш с 90 км/ч. Изобщо, такива дупки, в които може да си оставиш половина кола липсват. Разбира се, изключвам участъците, които се ремонтират или нямат асфалт и трябва да си кьорав, за да не ги видиш и мазохист, за да прелетиш през тях.


След 170 км. път пристигнахме в Боябат (Boyabat), а дъжда не можа да реши дали ще продължи да вали или ще спира.


Това ни държеше под напрежение, понеже след 60 км. ни предстоеше да разглеждаме забележителност по пътя. Освен това, времето навън стана 15 градуса, а ние бяхме облечени лятно.


Боябат е град с население от около 30 000 души и честно да си призная изобщо не съм се запознавал какво има в този град и с какво е известен. На една от снимките се вижда поредната крепост, която дори без да обсъждаме подминахме.


След Боябат, дъжда все пак реши да се смили над нас и да ни даде шанс да хвърлим едно око на разкопките на древния град Помпейополис (Pompeiopolis) край град Ташкьопрю (Taşköprü). Преди това започнахме да водим разговор какво ще правим в тоя студ като слезем от колата. Взехме стратегическото решение да предприемем операция „Преобличане в колата“. За целта, малко преди да достигнем обекта, завих по един черен път между нивите и сложихме началото на това начинание. Сигурно в рамките на една седмица не минават толкова коли по тоя път, колкото минаха в рамките на петте минути, които ни трябваха, за да свършим работата. Все едно бях спрял по средата на магистралата Истанбул - Анкара. Но ние не се отказахме и успешно завършихме мисията. След това се движихме още няколко километра и като видяхме табелата, за която се оглеждахме, малко изненадващо се отклонихме и се озовахме на нещо като полянка, буквално край пътя непосредствено преди да влезем в Ташкьопрю. Очаквахме да видим някакви камънаци от време оно, ама нещо-нищо. Слязохме от колата и докато се оглеждаме и чудим в коя посока да хванем, довтаса един аркадаш с разпадащ се Фиат Тофаш. Не знам откъде ни видя или беше случайност, но човека ни приветства за добре дошли и ни покани да влезем в едно хале, което ни отключи.


Малко с недоверие приехме поканата, но все пак влезнахме вътре. Човека започна да ни обяснява за археоложките разкопки, откритите находки и възникването на древния римски град.


Помпейополис e изграден през 64 година пр.н.е по заръка на римския генерал и политик Помпей. По-късно градът е бил издаден от Марк Антъни на принцовете на Пафлагония, а през 6-та година пр.н.е е приобщен към Римската империя.


На въпроса ни къде всъщност се намира града, човека ни обясни че е наоколо, но просто разкопките протичат много бавно, тъй като липсвало финансиране и все още са в прекалено ранна фаза. Разкопките са започнали през 2006 година под ръководството на някакъв немски професор от Мюнхенският университет и годишно се работело 1-2 месеца, поради споменатата причина.


Честно казано се получи голямо разминаване в очакванията ни и това, което видяхме в действителност. Според мен, на този етап това е място, което може да бъде подминато спокойно. Качихме се в колата и продължихме по пътя. След 45 км. стигнахме в Кастамону (Kastamonu).


Това е един от по-големите градове в този район на Турция. По принцип, като правехме програмата ни се искаше ако имаме време да се помотаем малко в този град, но не си отдаде тази възможност. Затова се опитахме да запечатаме каквото можем от колата в движение.


Смята се, че Кастамону е много стар град, възникнал през XVIII в. пр.н.е. В днешно време в града могат да се видят доста нови и модерни жилищни сгради, както и стари къщи от времето на Османската империя, запазили до ден днешен автентичният си вид.



Градът разполага с летище на няколко километра извън пределите му.


В Кастамону трафикът в центъра беше доста интензивен, но ние избрахме да минем от там, въпреки наличието на околовръстно. След Кастамону продължихме движението си по път D030.


Времето май започна да се подобрява, а отдавна нямаше помен от скалистите и пусти планини. Наоколо беше много зелено.




През следващите 90-100 км. минахме през доста населени места като градове, села, махали и единични къщи край пътя.



На няколко километра преди Сафранболу се отбихме в едно село с името Йорюк кьой (Yörük köy). В Турция и по-специално в този район, това село има статут както този на село Лещен, Ковачевица и други китни родопски села в България. С наближаването на Сафранболу, на разклоните за всяко село започнаха да се появяват едни много яки автобусни спирки.


Започнахме да дебнем спирката за нашето село, а небето отново потъмня.


Разбира се, като по поръчка и за добре дошли, още като се отклонихме и започна да пръска дъжд.


Бяхме се информирали, че в това село бабите правят едни от най-вкусните традиционни гьозлемета, което заедно с автентичния вид на селото веднага спечели място в нашата програма.


Не може да отидеш в Турция и да се върнеш без да си ял гьозлеме, освен ако не си някакъв фанатичен противник на всякакъв тип баници и тестени изделия.


То хубаво, ама тук уцелихме поредната греда. На всяка къща табела за гьозлемета и местна кухня, ама нещо навсякъде затворено. В някои къщи се предлага настаняване. Влезнахме в единствената такава къща, която видяхме с отворена врата и където имаше една жена, за да питаме какво става. Тя ни каза, че там е само място за настаняване и нямат кухня. Питахме, къде да ходим защото вече един път обиколихме селото, а тя ни каза: „Нали знаете, то сега е Рамазан, хората ги няма...“ Сутринта имало една група която се разхождала и това било. Каза ни къде евентуално все още може да не посрещне някой, но ние бяхме минали вече от там и освен затворени врати и заключени хладилници с безалкохолни нямаше никой. Все пак отидохме втори път и чукахме по-настоятелно на вратата, но просто не ни беше писано да ядем гьозлемета в това село.


Освен нас и едно самотно куче, из селото не се разхождаше никой и не видяхме нищо друго мърдащо се.


След като преглътнахме идеята за хапване на гьозлеме, поне се разходихме из Йорюк кьой с чадърите под ръмящия дъжд.



За да се съхрани този облик, в селото са забранени всякакви строежи и ремонтни дейности по къщите. Всъщност, последното ми се струва прекалено крайно и не знам как го мислят, защото къщите са достатъчно стари и все някога ще се наложи да се ремонтират. Да не говорим, че дори и сега има такива, които спешно имат тази нужда.



На нас разходката в селото ни хареса напук на лекия дъжд и на това, че не можахме да седнем да хапнем никъде.


А, за да е още по-дразнещо, с излизането от селото, дъжда спря и слънцето прокара лъчи през облаците още преди да се върнем на главния път.


От Йорюк кьой до Сафранболу са 10 км. Веднага с влизането в Саранболу, по цвета на табелата става ясно, че сме в град под егидата на ЮНЕСКО.


Населението на града е 46 500 души. Сафранболу е с древна история и интересна архитектура, което го е превърнала в една от най-известните туристически дестинации в района на местно и световно ниво. Районът на Сафранболу е известен с производството на най-качествения шафран в света. Именно от там произлиза името на града, което в превод от турски означава "изобилие от шафран". С навлизането в града, лека полека се отправихме към мястото ни за настаняване.


Сафранболу, обаче, не е станал известен заради шафрана, а преди всичко заради историята, която се съхранява в старите постройки в центъра и историческата част на града, благодарение на които през 1994 година, той е вписан в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство.


Логично, за настаняване си бяхме харесали един конак, който резервирахме през системата Reseliva, по подобие на хотела в Синоп. Akyeri konak не се намира точно в историческата част, но е в непосредствена близост.


Цената на нощувка със закуска в двойна стая е 110 лв. При резервация бяхме маркирали по-голямата стая, но тъй като бяхме единствените гости, на място ни предоставиха възможност да избираме в коя от двете стаи искаме да останем. Уловката - в голямата стая банята е супер малка, а в малката стая банята е малко по-голяма. Въпреки че малката стая беше доста малка и общо взето прескачахме големите куфари, избрахме нея заради по-голямата баня, защото в другата стая банята трудно може да се нарече баня.


Предполагам в повечето конаци е така, просто защото навремето в стаите не е имало бани и тоалетни, а същите са приспособени в наши дни за (не)удобство на гостите. Това ни обясниха и домакините, а освен това същото беше и в конака в Бартън, но той беше по-голям, съответно стаите бяха по-големи и имаше повече място, където да се обособят прилични бани.


Все пак конакът е уютен. Като тръгнахме да влизаме вътре ни помолиха да си събуем обувките, което първоначално е стресиращо, но целта на домакините е конакът да се запази по-дълго време в оригинален вид, което обяснява тяхното желание. Още повече, че и те си ходят боси и навсякъде в коридорите, стълбите и стаите е безупречно чисто.


В конака има приятна градинка с масички, където сервират закуската, а през деня е нещо като кафене-ресторант. Като за последна нощувка по време на пътешествието, останахме доволни от престоя в конака, но не съм сигурен дали за тази цена или по-ниска в Сафранболу няма по-добри места. В града изобилието от хотели е доста голямо, затова изборът тук ни беше един от най-трудните. Тъй като минаваше 18:00 часа без да губим време излязохме, за да може да разгледаме повече неща докато е светло. Първото нещо, което искахме да видим беше кристалната (стъклена) тераса. До там се стига с кола, а по пътя минахме през новата част на Сафранболу.


В Артвин стъклената тераса ни се размина, но тук парашута ни се отвори.


Заплаща се вход от 4 лири (2 лв.) на човек, а въпросната тераса представлява следното нещо:


Едната й половина беше заградена, защото полираха повърхността й, но в останала част успяхме да се разходим. Терасата се извисява над каньона Токатлъ (Tokatlı kanyonu). Специалното на тази козирка, ако мога да се изразя така е, че подът и е прозрачен и като погледнеш надолу е малко плашещо. Освен това има и лека вибрация като се движат другите хора. Не бих казал, че гледката е нещо по-различно от това, което се вижда и от ръба на скалата.


От тук бележи началото си екопътека, която се вие в каньона и свършва в историческия център на Сафранболу.


Интересното е, че ако тръгнеш от тази страна се заплаща вход, а ако тръгнеш от центъра на града не се заплаща. Екопътеката е дълга почти 3 км. Имахме желание да я извървим, но не разполагахме с достатъчно време, затова само погледахме отгоре.



Тук се намира друга забележителност на Сафранболу - акведуктът Инджекая (Incekaya su kemeri).


Изкуственият канал е построен през XVIII век, като целта му е била да захранва селото Инджекая и Сафранболу с вода. В днешно време селото на практика е почти слято със Сафранболу като се намира на 7,5 км. от центъра и всъщност до мястото, където се намира стъклената тераса, акведуктът и единият край на екопътеката, се стига като се мине през селото.


Дължината на акведукта е 116 метра, висок е 60 метра (в най-високата си точка) и е широк 120 см.


От тук се върнахме обратно към центъра на Сафранболу, а краткото разстояние, което извървяхме покрай терасата, акведукта и каньона е това: Инджекая.



Без да оставяме колата, направо отидохме с нея до старата част на Сафранболу, където се намират всички исторически сгради.


През 90-те години на XX-ти век, се бележи бумът, по време на който голяма част от старите къщи започват да се ремонтират като им се запазва видът от XVII-XVIII в.


Тогава голяма част от жителите, напуснали някога града, започнали отново да се връщат и да отварят магазини и ресторанти, което спомогнало още повече Сафранболу да се превърне в една от най-известните туристически дестинации в Турция в днешно време.


За първи път по време на нашето пътешествие видяхме туристически групи с дръпнатите. Тъй като гьозлеметата не можеха да излязат от главите ни, започнахме да търсим някакво не толкова туристическо място за хранене, където някоя баба да ни врътне по едно гьозлеме. Не беше много трудно - просто подминавахме местата, в които седяха дръпнатите, които по традиция ги водят в по-лъскавите ресторанти. След като намерихме нашето място, където имаше баба със забрадка, седнахме и зачакахме гьозлеметата. През това време изядохме по една супа и се заиграхме със захарницата.


Със супата ни донесоха най-уникалния топъл хляб (по-скоро питка), а след малко ни донесоха и Негово Величество Гьозлеме, за което си говорихме цял ден.


Накрая ни донесоха сметката на стойност 43 лири ( 22 лв.) в едно сандъче.


Докато хапвахме навън беше започнало да се смрачава. С походка на пингвини започнахме разходката из старата част на Сафранболу.


Минахме покрай странноприемницата Джинджи Хан (Cinci Han Kervan Sarayı ve Hamamı).


Това е сграда построена през 1645 година като в днешно време е реставрирана и посреща гости под формата на хотел. В двора на сграда има нещо като кафене, а за да влезеш в двора се заплаща вход 1 лира ( 50 ст.). Минахме и покрай други забележителности като Старата джамия и сгради с различно значение, които не можехме за снимаме, защото улици са много тесни, а сградите големи.


Като цяло в центъра на Сафранболу преобладават тесните калдъръмени улички, които са изцяло пешеходна зона. По-малка част от улиците са малко по-широки и по-тях могат да се движат автомобили, но е много неудобно. Затова трафика почти липсва, което предразполага за спокойна и приятна разходка.


Навсякъде в пътеводителите казват, че задължителна спирка в Сафранболу е посещението на Къщата на Управителя (Kaymakamlar Gezi Evi), където може да се види как е протичал ежедневния живот на хората през XVII-XVIII век. Също така, може да се види автентична мебелировка, която е на повече от 200 години. За съжаление, ние не успяхме да видим това място отвътре, тъй като е с работно време, което отдавна беше приключило. Из уличките на стария град е пълно със заведения от всякакъв тип и магазинчета за подаръци и сувенири.


В едно такова седнахме да ядем десерт под формата на баклава и да изпием по едни чай. Докато обикаляхме ни направи впечатление, че във всеки втори магазин продават локум, който според продавачите го има само и единствено в Сафранболу и никъде другаде. Така решихме да си купим една кутия за България и да го видим що за стока е тоя местен локум.


По традиция, преди да си купиш нещо, винаги може да го пробваш. Е, като пробвахме, честно казано, не усетихме нищо по-специално във вкуса на нито един от локумите, които пробвахме. Все пак си купихме една смесена кутия. Може би единствения локум, който не сме пробвали и не пробвахме е този, в който има шафран, но този локум не се предлага във всеки магазин, а също не е и изнесен за проба, понеже цената му е отблъскваща.


Впечатление прави как са отделени старата и новата част на града една от друга, като няма да видите нова постройка в старата част, нито път стара постройка в новата. На улицата предлагат турско кафе, което се приготвя по екстравагантен начин.


Последното нещо, което искахме да видим за вечерта беше нощен Сафранболу от високо. За целта, тук местните си имат тепе на име Хъдърлък (Hıdırlık Tepesi), което се намира в центъра на града. Затова искахме да се изкачим пеша, но нещо не се ориентирахме накъде точно трябва да хванем и попитахме двама души. Те пък ни казаха, че до горе трябва да стигнем с колата и ни упътиха.


Все пак, до Хъдърлък тепе може да се стигне и пеша от центъра, точно както бяхме чели и както ни бяха казали домакините от конака. Важното е да знаеш, по кои тесни улички трябва да минеш, но в тъмното ни беше трудно за ориентиране, затова се придвижихме с колата. Горе се заплаща вход от 1 лира (50 ст.) на човек и пак интересното е, че ако тръгнеш пеша и се изкачиш по калдъръмените улички вход не се заплаща. Общо взето, в Сафранболу навсякъде има обявени цени за неща. Макар почти всички да са символични под формата на 1 лира, това те кара да останеш с впечатление, че отвсякъде се опитват да ти свалят кожата. А гледката отгоре не можа да ни впечатли, защото просто хълма не е достатъчно висок.


Горе има чаена градина, в която можеше да седнем, ако знаехме за съществуването й и по-рано не бяхме седнали да ядем баклава и да пием чай.


Така завърши разходката ни из част от забележителностите в Сафранболу, които успяхме да видим за краткото време, с което разполагахме. Сафранболу е от градовете, в които е нужно да се прекара малко повече време, за да се обиколят всички интересни места на спокойствие и за да може човек да се усети пълния дух на мястото. Не мога да кажа, че останахме силно впечатлени от града, така както например от Амасия, но Сафранболу си има своя чар, който се е запазил пред годините и е приятно място за посещение.

Разходката ни в старата част на Сафранболу изглежда така: Сафранболу. Маршрутът ни с колата за деня е следния - https://goo.gl/maps/5aMsj8jyJx92.


Маршрут: Amasya - Boyabat - Pompeiopolis - Kastamonu - Yörük köy - Safranbolu
Общо километри:  417 км.

<<< Амасия (Ден 9)

Няма коментари:

Публикуване на коментар