Здравейте, Приятели!
Освен че по тези места слънцето залязва по-рано, то и изгрява по-рано. Още преди 05:00 навън става светло като ден, а когато се събудихме към 8 часа за n-ти път от светлината, имах чувството, че вече е 12 на обяд. Така сложихме началото на седмия ден от пътешествието ни 06.06. За съжаление, неволите ни с хотела продължиха и на закуска. Тъй като бяхме само ние, получихме по една чиния празна/пълна горе-долу 50:50. Закуската ни представляваше едно кубче сирене с размерите на половин кибрит, две колелца краставица, две резенчета домат и две кубчета кашкавал. Към това имахме по 3 маслини, по едно маргаринче и по едно сладко от онези пакетираните, и цяяяяяла панерка хляб. А, да и чай. Дотук добре, успокоихме се, че са загрижени за фигурите ни, затова ни подлагат на диета, ама поне нещата да бяха от тази сутрин, а не от снощи или оня ден. Най се подразних, че навсякъде са разлепили лозунги "традиционна селска закуска", а ни сервираха някакви остатъци. Освен това имахме още една нощувка. От разочарование даже не се сетихме да снимаме чиниите. Аз обаче не се стърпях и вечерта попитах това ли е селската закуска и това ли ще ни сервират отново на следващата сутрин. Отговорът беше, че всъщност селската закуска се заплащала допълнително 40 лири(!!!) на човек и това, което са ни сложили не е селска закуска, обаче щом не ние харесало, за следващата сутрин "ще направят нещо по въпроса". Петият шок дойде, когато поискахме информация къде ще ни препоръчат да се разходим в района, някакви насоки и т.н., поради тоталната липса на информационни материали в стаята и на рецепцията.
Започнаха се един обяснения от сорта, че най-добре е да ни организират тур (естествено срещу заплащане, ама цената беше "ще се разберем") и да ни разведат до най-интересните места. Да, обаче ние не искаме тур, а искаме сами да се разходим. Обаче черния като се запъна да ми обяснява как нямало да можем да намерим местата, как това, как онова, че ни бил видял колата и с нея нямало да може да стигнем до някои от местата и т.н. Викам си: "Абе черньо, ти знаеш ли къде на картата е София и откъде сме ви намерили тъпия хотел, та няма да намерим 5 места около него ли?". Ама му го спестих. Вече окончателно разбрахме, че за него ние не представлявахме нищо повече от ходещи банкноти и няма да ни каже нищо. Хубавото бе, че поне Интернета беше горе-долу добре и вечерта си бяхме направили някакъв план. За едно нещо мога да кажа, че оня беше прав, въпреки че му нямахме вяра, но се убедихме - колата ни наистина не беше подходяща за част от местата. Трябваше си джип 4x4 и то от сериозните, а не от паркетниците. В последствие разбрах, защо в района най-масовите автомобили, които срещахме бяха Toyota Hilux, Mitsubishi L200, Isuzu D-Max, VW Amarok и подобни. Честно казано за първи път ни се случи такова поведение и отношение в хотел. Най-малкото пък сме очаквали това да се случи в Турция. Както и да е, благодарихме му за предложението да ни организира тур и си поехме по пътя сами. Като цяло идеята ни беше през първата половина на деня да се разхождаме из планината по някакви пътеки, а през втората да обиколим забележителностите в района с колата. Затова нарамихме раницата и минахме през едно магазинче, за да си купим вода и нещо за хрупане, че след тая закуска нямаше да изкараме дълго. Тръгнахме по пътя нагоре. Първата забележителност беше на 100 метра от хотела.
Водопадът Гелин Тюлю (Gelin Tülü Şelalesi) е с дължина близо 1 500 метра. Той е един от най-дългите водопади на територията на Турция. Дължината на водопада се вижда най-добре от платото Хусер (Huser Yaylası). То се намира на 8 км. от точката, на която се намирахме.
Продължихме да вървим по пътя в търсене на обозначителни табели към пътеки, които да ни отведат до някое плато.
Според информацията в Интернет и класациите за топ местата за посещение в планината Качкар, присъстваха основно посещения на различните плата около Айдер. За пишман планинари като нас, планът ни да посетим дори едно от платата се оказа неосъществимо начинание. Разстоянията са прекалено големи за вървене пеша, дори ако трябва да бъде посетено по едно плато на ден.
Именно за такива като нас се организират туровете, за да може за ден-два да посетиш всичките по-интересни места с помощта на високо проходими автомобили. Иначе варианта е да останеш в Айдер за седмица и всеки ден да посещаваш различна забележителност.
Накратко, нагласата ни за разходка по някоя планинска пътека изобщо не съвпадаше с това, което реално може да се случи на това място. Така след час ходене по пътя и липсата на каквито и да е табели или пътеки, взехме решение да се върнем и да се пробваме да обиколим каквото можем с колата.
За момента времето беше супер и приятно за разходка из планината.
В Айдер, подобно на Узунгьол, беше мъртвило от гледна точка на туристите. Чат-пат се срещаха такива като нас, дето се шляеха неориентирано. В някои хотели течеше трескава подготовка за откриването на летния сезон след приключване на Рамазана.
В курорта хотелите всъщност са подобни на хижи. Дървото им е основния материал, а вътре не са лъскави и луксозни, защото имат за цел да придават една такава планинска атмосфера. Качихме се в колата и потеглихме нагоре по пътя. Скоро навигацията се изгуби.
С колата за нула време стигнахме до мястото, от което се върнахме. И точно след 50 метра са били първите табели. Дори да бяхме стигнали до тях, пак щяхме да се върнем, просто защото тогава разбрахме, че разстоянията са големи и няма как да ги извървим пеша.
Точно там, на най-неочакваното за мен място ни спряха за проверка. Пътя отдавна беше преминал от павета в офроуд, но това явно не пречи на Жандармерията да има пост. В страни беше отбил един микробус, а вътре имаше сигурно десет жандармериста. Двама излязоха още докато бяхме на 40-50 метра от тях и ни препречиха пътя като първоначално ни направиха знак да спрем. Държейки автоматите си с бавни движения ни огледаха, след което ни направиха знак да се приближим и отново ни спряха. Искаха ни паспортите за проверка и ни питаха какво правим тук. Казахме им, че се разхождаме из района, при което ни върнаха паспортите и продължихме.
Запътихме се към платото Галер Дюзю (Galer Düzü Yaylası). По пътя на няколко места видяхме склонове покрити със сняг.
След 5,5 км. от хотела стигнахме до платото. Там обстановката наподобяваше изоставен катун.
За нас остана загадка, какво точно се случва на такова място, когато наоколо е по-оживено. Съща така от снимките, които бяхме гледали в Интернет, разбрахме, че съвпадат на 100% с реалността. По всичките плата обстановката е приблизително такава, затова преценихме, че няма да е кой знае каква загуба като не успеем да посетим всичките. От някъде там изскочи един дядо, който започна да ни приветства за добре дошли и да ни приканва да седнем да пием чай. Казахме му, че вече сме пили чай и го питахме накъде да продължим.
Той ни каза: "По единия път отивате до еди кое си плато, по другия до еди кое си". Съответно каза и километрите, а на въпроса ни с нашата кола ще може ли да стигнем, ни отвърна отрицателно. Този отговор окончателно ни срина всички амбиции и общо взето ни остави без избор. Не ни остана друго освен да се върнем обратно и от разклона, където ни спряха за проверка да се опитаме да стигнем до платото Хусер.
Гледахме, че от време на време, се мяркаха други туристи с леки коли, които като нас отиваха, докъдето им стигат възможностите и се връщаха. Което от своя страна ни надъхваше.
Спирахме доста често, за да си правим снимки.
През този ден Dacia-та сигурно съжали, че е с нас и вместо Duster e станала Logan. Пътищата, по които се движихме изобщо не бяха подходящи за леки коли.
Гледките от пътя според мен бяха по-впечатляващи от тези при платото. Грозните и полуразпадащи се постройки загрозяваха пейзажа много.
Най-високият връх в планината Качкар, носи същото име и е с височина 3 937 метра. Това му отрежда 4-то място по височина в Турция. Общо взето, най-високите планинските върхове в Турция са именно в най-източната й част, близо да границите с Грузия, Армения и Иран. На първо място е връх Голям Арарат 5 137 м. (Büyük Ağrı), на второ е връх Улундорук 4 134 м. (Uludoruk) в планината Джило (Cilo Dağı) до границата с Иран и на трето място е връх Сюпхан 4 058 м. (Süphan) до езерото Ван (Van Gölü).
Жандармерията вече я нямаше на разклона и се отклонихме по пътя за платото Хусер.
Докато се движим, ни направи впечатление как до цветята има кошери с пчели. Освен това разбрахме, че натуралния мед в Турция е много скъп.
Само след 1,5 км. надеждата, че ще стигнем до това плато също угасна. Стигнахме до един драматичен ламаринен мост, по който просто не ми се рискуваше да минаваме, въпреки че видяхме да минава един бус, който продължи нагоре по пътя с мръсна газ и вероятно, ако бяхме минали по моста, пътя щеше да ни позволи да стигнем до платото.
Нямаше смисъл повече да се опитваме да стигнем до което и да е плато, тъй като не си струваше риска да направим някой беля с колата. Все пак ни предстоеше още доста път в програма. Затова решихме да не я мъчим повече и я оставихме край пътя.
Себе си също нямаше да мъчим повече с мисли как да стигнем до някоя точка и просто тръгнахме по пътя нагоре, за да се разходим още малко.
Отдадохме се на природата и си направихме снимки.
Върнахме се при колата и тръгнахме обратно.
В заключение мога да кажа, че мисията ни в Айдер приключи неуспешно, тъй като при тръгване от България имахме нагласата, че ще се отдадем изцяло на планинско ходене, а в действителност се оказа, че без транспорт сме за никъде, а още повече, че не става и с каква да е кола. Като прибавим, че Айдер е топ туристическа дестинация и освен парите нищо друго няма значение, останахме със смесени чувства от мястото като цяло. Обиколката ни представлява следното, като е съвкупност от пешеходното и моторизираното движение - Айдер.
За сметка на това, втората половина на деня прекарахме значително по-добре, въпреки че времето рязко се промени. Преди да потеглим от Айдер, за да разгледаме какво има в по-широкия периметър, презаредихме провизиите от близкото магазинче край хотела. Отправихме се към Чамлъхемшин (Çamlıhemşin).
Напуснахме територията на Национален парк "Качкар" и видяхме, че бариерата на влизане този път е спусната. Изпитахме известна доза облекчение, че вече се движим по нормален път.
Планът ни беше да разгледаме Чамлъхемшин, след което да продължим към крепостта Зилкале (Zilkale). Преди това спряхме при един мост край пътя, носещ името Кале или Хала.
Мостът е построен по времето на Османската империя в края на XVIII век под формата на подарък от страна на Майстор Мехмет Баллъолу.
Гледката от моста можеше да бъде и по-хубава, ако не беше грозната полузавършена постройка с незнайна цел, както и наличието на сергията.
Между другото, до нашата кола е паркирана една доста разпространена кола в днешно време из Турция - Fiat Egea. Същата е разработена и се произвежда изцяло в Турция, а на българския пазар е позната като Fiat Tipo, версия седан. Хечбек версията, както в България, така и в Турция си е Fiat Tipo. Докато разглеждаме моста, облаците погълнаха върховете на планината.
Започнахме да се настройваме за дъждовно време. Това обаче не ни плашеше, защото бяхме подготвени. Точно преди пътешествието си бяхме купили нови чадъри, които още не бяхме изпробвали, а като допълнение в багажника имахме дъждобрани и якета за всеки случай. Чамлъхемшин се оказа, че не е нищо повече от това, което видяхме предния ден на идване. Градчето е съвсем малко с население от около 1 500 души и е с размерите на село. В Чамлъхемшин и периметъра около него има няколко симпатични хотела и ако трябваше сега да избираме място за нощувка със сигурност щяхме да се ориентираме някъде там, вместо в Айдер. След като направихме един тигел с колата, дори не спряхме никъде, а от ключовото кръстовище продължихме към Зилкале.
От табелите на снимката, може да се види още колко много плата има. Пътя до Зилкале, с малки изключения, беше добре.
За нас доста странно да виждаме жени, мъкнещи на гърба си чували с чай.
Нито един път не видяхме тази дейност да се извършва от мъже. По планинските склонове, също работеха само жени. Явно в Турция оглеждането и събирането на чай строго се работи само и единствено от жени. Все още се радвахме на сухо време, затова не пропускахме да спираме навсякъде, където нещо ни правеше впечатление.
След поредния мост от типа по-долу, същите престанаха да са ни интересни и вече ги подминавахме без да спираме.
Повече ни бяха интересни къщите по стръмните хълмове, сгушени между гъстите гори. Чудехме се тези къщи обитават ли се постоянно от хора и как изобщо се стига до тях, тъй като изобщо не виждахме път под каквато и да е форма.
Тези гледки съчетани с ниските облаци, които образуваха мъгла, ни караха да се чувстваме все едно е края на Ноември месец. Времето също захладня.
Последния участък от пътя за Зилкале е павиран.
Скоро зърнахме и крепостта.
Тук някъде започна да пръска дъжд. Като паркирах колата и слязохме дъжда направо си заваля. И то толкова силно, че просто нямаше как да се разхождаме. Затова притичахме в кафенето, където зачакахме дъжда да спре или поне да отслабне. През това време пихме по един чай и се запознахме с две момчета.
Въпросните момчета си имаха туристическа агенция и в момента бяха на тур с група от 4-5 човека и ги чакаха да се разходят из крепостта. Малко се учудихме, че се разхождат в тоя дъжд, ама те казаха, че дъжда не им пречел и клиентите им така били искали. Общо взето 80% програмата им съвпадаше с нашата. Те също бяха тръгнали от Истанбул, а разминаванията ни бяха в началния етап. Те бяха прескочили Шиле и Бартън и бяха започнали от Сафранболу (Safranbolu), където се очакваше да бъде края на нашето пътешествие. Ние им споделихме нашата програма, която единодушно одобриха и ни се възхитиха на организацията и смелостта да тръгнем сами. Казаха ни, че така както правим ние без тур е най-добре, а за такива, които не могат да се организират са били те. Също така ни казаха някои тънкости и места, които са ни по пътя и може да посетим. Като видяха, че ще минаваме през Ерзурум и ще спим в Ерзинджан, директно ни казаха ако може да си спестим тези райони и след като разгледаме Тортум (Tortum), да се върнем по-обратния път. Да, обаче, при нас вече всичко беше планувано, а и не си падаме по връщането по същия път, а друга алтернатива почти нямахме. Разказахме им, че нещо в Айдер уцелихме малко гредата, хем с хотела, хем с това, че не можахме да стигнем до местата, които искахме. Те също бяха на мнение, че с нашата кола трудно ще стигнем до платата и ако мислим да се прибираме с нея, да не правим повече опити. Тогава аз ги питах те как стигат до въпросните места с буса тип "маршрутка", с който бяха и те отвърнаха, че с буса не ходят по тези места, а само до такива, до които има приличен път. Показаха ни снимки от платата, но от всичките най ни направи впечатление платото Покут (Pokut Yaylası). Като си там в облачно време, всъщност си над облаците и надолу гледката е страхотна - виждаш море от облаци. Казаха ни след като разгледаме крепостта да отидем до водопада Паловит (Palovit şelalesi). Точно това предстоеше да направим, а от тях получихме желаното потвърждение, че пътя до там е ОК. Дори ни казаха да караме след тях, ако успеем да разгледаме крепостта преди да тръгнат. Докато си бъбрим, дъжда спря. За финал си разменихме телефоните и ни заръчаха ако решим отново да правим обиколка, където и да е в Турция, но сме по-голяма група, да им се обадим. Запътихме се към входа на крепостта, където платихме 6 лири (3 лв.) за два билета.
Пред нас се изправи замъкът Зилкале, за който имах резервирани мисли и не бях сигурен дали си заслужава разходката до тук.
Замъкът е построен през XIV-XV в. и е една от най-значимите исторически постройки в региона. Състои се от външни и вътрешни крепостни стени с една централна наблюдателна кула.
През 2008 година е извършена реставрация на крепостта. По времето на Османската империя замъкът е функционирал като важна отбранителна и междинна точка по пътя на коприната. От историческите записки е известно, че там са се съхранявали големи количества пшеница и просо за нуждите на войниците. От крепостните стени има изглед към долината на река Фъртъна (Fırtına Deresi).
Името на реката се превежда като "буря". Името описва напълно характера на реката, която е много бурна и често прави поразии, благодарение на лошото планинско време. Долу се вижда паркинга, където бяхме паркирали до буса на момчетата и кафето, в което пихме чай.
Не мога да кажа, че вътрешността на крепостта е нещо кой знае какво.
По-скоро ни впечатляваше мистичната обстановка, благодарение на падналата мъгла, която беше погълнала всичко наоколо.
Доста често през годината замъкът е погълнат от мъгла. Ние имахме късмета да го видим именно така и за нас остана мистерия как точно изглежда природата наоколо в ясно време. Но и в двата случая, според мен най-приятно е крепостта да се гледа от далече. Като приключихме обиколката, нашите хора с микробуса бяха тръгнали. До водопада Паловит продължихме по павирания път в продължение на 6 км.
По пътя се разминахме и с буса, който се връщаше обратно. Навън започна отново да пръска съвсем ситен дъжд.
До водопада се слиза по едни стълби, които са доста хлъзгави в такова време.
След като се слезе по стълбите се продължава още малко по пътечка. От пътеката, моста по който слязохме изглежда така:
Още преди да стигнем в подножието на водопада, започна да пръска много силно, но не от дъжда, а от самия водопад. Направо бяхме като под душ.
Освен нас започна да се мокри и фотоапарата. Затова кръгом и обратно по стълбите тръгнахме нагоре.
С височината си от 15 метра, водопадът Паловит не е много висок, но за сметка на това скоростта, с която пада водата е доста висока и от там се вдига водна пелена.
Водопадът Паловит е част от река Паловит, която се влива в река Фъртъна. След водопада, пътя продължава и вероятно стига до някое плато, но става значително по-лош и трудно проходим. Затова обърнахме и поехме в обратна посока.
Преди да се включим на пътя покрай река Фъртъна, спряхме на още няколко места, за да погледаме мистичната обстановка покрай бурната река Паловит.
Навън продължаваше да ръми едва едва, но нищо значително. Дори не си струваше отварянето на чадърите, които вече бяхме изпробвали покрай водопада.
Преди да се включим към пътя, който води до Чамлъхемшин, спряхме отново за една снимка от високото към река Фъртъна и пътя покрай нея.
Тук трябваше да вземе решение дали да завием надясно към Чамлъхемшин или наляво по пътя, който продължава към платото Паловит. Часът беше някъде около 17:30 и реално можеше да се помотаем още около час, преди да хванем пътя към хотела в Айдер. Е, точно това направихме. Завихме към платото Паловит, но бяхме далеч от мисълта, че ще стигнем до там. Идеята ни беше просто да се повозим колкото позволи пътя. Между другото навигацията беше намерила себе си по тези ширини, но я използвахме само като карта.
Първите километри пътя изобщо не даде признаци, че може да се влоши и си беше все така павиран и безпроблемен за движение. Разгледахме картата и според нея, пътят продължаваше доста напред, въпреки че на картата е изобразен като черен път. Решихме все пак да си зададем някаква цел.
Избрахме тя да бъде селото Мейдан (Meydan köy). От време на време спирахме за някоя друга снимка.
През това време, пътя продължи да не показва никакви, ама никакви признаци на влошаване. Движехме си се по паветата, които дори си бяха добре подредени. Между тях имаше поникнала трева и беше ясно, че от тук кола минава на високосна година.
Така се движихме 8 км., докато се появиха някакви постройки и табелата на селото.
Наоколо пълно мъртвило. Нито хора, нито животни, нито други коли минаваха. Чуваше се само шума от движението на реката. Продължихме след селото, като чат пат имаше някое разклонение за някакви хижи.
Не знам колко точно още се движихме, но по едно време мъглата започна да става доста гъста и наоколо стана страшничко.
На един завой, където имаше условия да обърна и мъглата беше малко по-рядка, спряхме. Направихме си за последно снимки и се разходихме напред-назад да видим какво има.
Докато се оглеждаме, на земята мернахме диви ягоди.
Веднага поставихме началото на акция "Диви ягоди" и започнахме да ровим в тревите край пътя за диви ягоди. Преди да ни омръзне, успяхме да наберем половин пластмасова чашка с ягоди.
Измихме ги и докато разберем ги ометохме за нула време, а събирането им трая поне 10 минути. Доволни, потеглихме обратно.
Край пътя на няколко пъти видяхме някакви съборетини с незнайна функция.
На отиване бяхме си набелязали едно място, на което да спрем на връщане. Беше направено с беседки и барбекюта, до едно малко водопадче.
За съжаление, нямахме провизии и подготовка за осъществяването на такъв ритуал. Всъщност, не само по този път видяхме подобно място. Докато пътувахме за Айдер, а също и в района на Хамсикьой срещахме доста често места с беседки и масички, с построени барбекюта край тях. Турците определено са фенове на този спорт.
Минахме за последно край крепостта Зилкале, която беше погълната от мъглата още повече и изглеждаше като призрачно място от филм на ужасите.
Къщите по планинските склонове също бях обгърнати в гъста мъгла и бяха част от филма.
Докато пътуваме за Чамлъхемшин, обсъдихме варианта за разнообразие да направим вечерята там. През това време се заклещихме зад един камион с дърва, който за малко не ни отрови.
В Чамлъхемшин направихме още един тигел по улицата напред-назад с колата, в търсене на място за ядене, ама нещо не видяхме нищо.
Отказахме се от яденето за момента и завихме към Айдер. Точно на изхода от Чамлъхемшин мернахме един ресторант, покрай който вече бяхме минали два пъти.
Решихме да се пробваме да видим какво става вътре. Влезнахме малко като от ония каубойските филми, където вътре времето е спряло и освен бармана няма никой. По същия начин ни посрещна една руса мацка, която така се беше захласнала по някакъв турски сериал, че и дойдохме като гръм от ясно небе. Попитахме я дали има нещо за ядене и тя отвърна положително. Тръгнахме да се настаняваме на една от масите, а тя малко объркано ни зададе стратегически въпрос. Понеже оставаха около 40 минути до официалния залез на слънцето, жената явно си помисли, че ще чакаме до тогава, щото нали заради Рамазана и ни пита сега ли искаме да ядем или ще чакаме. Как ще чакаме бе жена, ние сме умрели от глад, какъв Рамазан. А освен това се движим по разписание. Предложи ни там нещо и звучеше: "Ей сега ще ви забъркам едни буламачи". Седнахме и зачакахме, а през това време започнахме да си коментираме дали не направихме грешка, че седнахме там, още повече че като я гледахме тая руса наконтена жена, ни беше бедна фантазията какво ли ще сътвори. Оказахме се в страшна заблуда и мацката направо ни скри шапката.
Уж говорихме за две манджи набързо, а тя каква стана... Като ни сервира порциите, жената започна да оправя една друга маса, явно за тях си, понеже по едно време се появи мъжа й, който в последствие запали едно барбекю навън. И като почна да прави една софра... аз хем ям, хем лигите продължават да ми текат и огладнявам още повече, а тя слага ту на тяхната маса, ту на нашата. Дадохме всичко и най-доброто от себе си, но не можахме да свършим всичко. То не бяха толумбички, пъпеши, мани мани... Накрая платихме някаква скандално ниска сметка от 50 лири (25 лв.) на фона на цялата храна. От ресторанта се домъкнахме с походка на пингвини до колата и следващите 20 км. до Айдер ги изминахме тежко, тежко с крайцерска скорост от 40 км/ч. Докато вечеряхме, навън се стъмни и по пътя се присетихме какво ли ще е положението при бариерата на входа на парка. Еми, явно след 20:00 такса не събират, защото ситуацията беше като предната вечер. Като пристигнахме в хотела, реших на платя на черния за нощувките, понеже нещо беше споделил, че сутрин идвал към 10:00, а изобщо нямахме намерение да чакаме сутринта да се появи "Принцът на Персия", за да се разплащаме. Слава богу, при разплащането нямаше сакътлъци и изцепки и всичко премина нормално. Платихме 360 лири (180 лв.) за двете нощувки.
Така приключи разходката ни за деня, която сутринта не започна по начина, по който очаквахме, но в последствие нещата потръгнаха. Времето през втората половина на деня не беше с нас, но все пак имахме възможността да си изпълним плана. Дори като се замисля, стана по-добре, тъй като обстановката беше различна и изпълнена с мистерия, което също си имаше своя чар. В крайна сметка не може все да е слънчево.
Приблизително с колата изминахме следния маршрут - https://goo.gl/maps/oy9AAFtbj5B2
Маршрут: Ayder - Galer Düzü - Çamlıhemşin - Zilkale - Palovit şelalesi - Meydan köy - Ayder
Общо километри: 105 км.
<<< Трабзон, Узунгьол, Ризе (Ден 6)
Продължихме да вървим по пътя в търсене на обозначителни табели към пътеки, които да ни отведат до някое плато.
Според информацията в Интернет и класациите за топ местата за посещение в планината Качкар, присъстваха основно посещения на различните плата около Айдер. За пишман планинари като нас, планът ни да посетим дори едно от платата се оказа неосъществимо начинание. Разстоянията са прекалено големи за вървене пеша, дори ако трябва да бъде посетено по едно плато на ден.
Именно за такива като нас се организират туровете, за да може за ден-два да посетиш всичките по-интересни места с помощта на високо проходими автомобили. Иначе варианта е да останеш в Айдер за седмица и всеки ден да посещаваш различна забележителност.
Накратко, нагласата ни за разходка по някоя планинска пътека изобщо не съвпадаше с това, което реално може да се случи на това място. Така след час ходене по пътя и липсата на каквито и да е табели или пътеки, взехме решение да се върнем и да се пробваме да обиколим каквото можем с колата.
За момента времето беше супер и приятно за разходка из планината.
В Айдер, подобно на Узунгьол, беше мъртвило от гледна точка на туристите. Чат-пат се срещаха такива като нас, дето се шляеха неориентирано. В някои хотели течеше трескава подготовка за откриването на летния сезон след приключване на Рамазана.
В курорта хотелите всъщност са подобни на хижи. Дървото им е основния материал, а вътре не са лъскави и луксозни, защото имат за цел да придават една такава планинска атмосфера. Качихме се в колата и потеглихме нагоре по пътя. Скоро навигацията се изгуби.
С колата за нула време стигнахме до мястото, от което се върнахме. И точно след 50 метра са били първите табели. Дори да бяхме стигнали до тях, пак щяхме да се върнем, просто защото тогава разбрахме, че разстоянията са големи и няма как да ги извървим пеша.
Точно там, на най-неочакваното за мен място ни спряха за проверка. Пътя отдавна беше преминал от павета в офроуд, но това явно не пречи на Жандармерията да има пост. В страни беше отбил един микробус, а вътре имаше сигурно десет жандармериста. Двама излязоха още докато бяхме на 40-50 метра от тях и ни препречиха пътя като първоначално ни направиха знак да спрем. Държейки автоматите си с бавни движения ни огледаха, след което ни направиха знак да се приближим и отново ни спряха. Искаха ни паспортите за проверка и ни питаха какво правим тук. Казахме им, че се разхождаме из района, при което ни върнаха паспортите и продължихме.
Запътихме се към платото Галер Дюзю (Galer Düzü Yaylası). По пътя на няколко места видяхме склонове покрити със сняг.
След 5,5 км. от хотела стигнахме до платото. Там обстановката наподобяваше изоставен катун.
За нас остана загадка, какво точно се случва на такова място, когато наоколо е по-оживено. Съща така от снимките, които бяхме гледали в Интернет, разбрахме, че съвпадат на 100% с реалността. По всичките плата обстановката е приблизително такава, затова преценихме, че няма да е кой знае каква загуба като не успеем да посетим всичките. От някъде там изскочи един дядо, който започна да ни приветства за добре дошли и да ни приканва да седнем да пием чай. Казахме му, че вече сме пили чай и го питахме накъде да продължим.
Той ни каза: "По единия път отивате до еди кое си плато, по другия до еди кое си". Съответно каза и километрите, а на въпроса ни с нашата кола ще може ли да стигнем, ни отвърна отрицателно. Този отговор окончателно ни срина всички амбиции и общо взето ни остави без избор. Не ни остана друго освен да се върнем обратно и от разклона, където ни спряха за проверка да се опитаме да стигнем до платото Хусер.
Гледахме, че от време на време, се мяркаха други туристи с леки коли, които като нас отиваха, докъдето им стигат възможностите и се връщаха. Което от своя страна ни надъхваше.
Спирахме доста често, за да си правим снимки.
През този ден Dacia-та сигурно съжали, че е с нас и вместо Duster e станала Logan. Пътищата, по които се движихме изобщо не бяха подходящи за леки коли.
Гледките от пътя според мен бяха по-впечатляващи от тези при платото. Грозните и полуразпадащи се постройки загрозяваха пейзажа много.
Най-високият връх в планината Качкар, носи същото име и е с височина 3 937 метра. Това му отрежда 4-то място по височина в Турция. Общо взето, най-високите планинските върхове в Турция са именно в най-източната й част, близо да границите с Грузия, Армения и Иран. На първо място е връх Голям Арарат 5 137 м. (Büyük Ağrı), на второ е връх Улундорук 4 134 м. (Uludoruk) в планината Джило (Cilo Dağı) до границата с Иран и на трето място е връх Сюпхан 4 058 м. (Süphan) до езерото Ван (Van Gölü).
Жандармерията вече я нямаше на разклона и се отклонихме по пътя за платото Хусер.
Докато се движим, ни направи впечатление как до цветята има кошери с пчели. Освен това разбрахме, че натуралния мед в Турция е много скъп.
Само след 1,5 км. надеждата, че ще стигнем до това плато също угасна. Стигнахме до един драматичен ламаринен мост, по който просто не ми се рискуваше да минаваме, въпреки че видяхме да минава един бус, който продължи нагоре по пътя с мръсна газ и вероятно, ако бяхме минали по моста, пътя щеше да ни позволи да стигнем до платото.
Нямаше смисъл повече да се опитваме да стигнем до което и да е плато, тъй като не си струваше риска да направим някой беля с колата. Все пак ни предстоеше още доста път в програма. Затова решихме да не я мъчим повече и я оставихме край пътя.
Себе си също нямаше да мъчим повече с мисли как да стигнем до някоя точка и просто тръгнахме по пътя нагоре, за да се разходим още малко.
Отдадохме се на природата и си направихме снимки.
Върнахме се при колата и тръгнахме обратно.
В заключение мога да кажа, че мисията ни в Айдер приключи неуспешно, тъй като при тръгване от България имахме нагласата, че ще се отдадем изцяло на планинско ходене, а в действителност се оказа, че без транспорт сме за никъде, а още повече, че не става и с каква да е кола. Като прибавим, че Айдер е топ туристическа дестинация и освен парите нищо друго няма значение, останахме със смесени чувства от мястото като цяло. Обиколката ни представлява следното, като е съвкупност от пешеходното и моторизираното движение - Айдер.
За сметка на това, втората половина на деня прекарахме значително по-добре, въпреки че времето рязко се промени. Преди да потеглим от Айдер, за да разгледаме какво има в по-широкия периметър, презаредихме провизиите от близкото магазинче край хотела. Отправихме се към Чамлъхемшин (Çamlıhemşin).
Напуснахме територията на Национален парк "Качкар" и видяхме, че бариерата на влизане този път е спусната. Изпитахме известна доза облекчение, че вече се движим по нормален път.
Планът ни беше да разгледаме Чамлъхемшин, след което да продължим към крепостта Зилкале (Zilkale). Преди това спряхме при един мост край пътя, носещ името Кале или Хала.
Мостът е построен по времето на Османската империя в края на XVIII век под формата на подарък от страна на Майстор Мехмет Баллъолу.
Гледката от моста можеше да бъде и по-хубава, ако не беше грозната полузавършена постройка с незнайна цел, както и наличието на сергията.
Между другото, до нашата кола е паркирана една доста разпространена кола в днешно време из Турция - Fiat Egea. Същата е разработена и се произвежда изцяло в Турция, а на българския пазар е позната като Fiat Tipo, версия седан. Хечбек версията, както в България, така и в Турция си е Fiat Tipo. Докато разглеждаме моста, облаците погълнаха върховете на планината.
Започнахме да се настройваме за дъждовно време. Това обаче не ни плашеше, защото бяхме подготвени. Точно преди пътешествието си бяхме купили нови чадъри, които още не бяхме изпробвали, а като допълнение в багажника имахме дъждобрани и якета за всеки случай. Чамлъхемшин се оказа, че не е нищо повече от това, което видяхме предния ден на идване. Градчето е съвсем малко с население от около 1 500 души и е с размерите на село. В Чамлъхемшин и периметъра около него има няколко симпатични хотела и ако трябваше сега да избираме място за нощувка със сигурност щяхме да се ориентираме някъде там, вместо в Айдер. След като направихме един тигел с колата, дори не спряхме никъде, а от ключовото кръстовище продължихме към Зилкале.
От табелите на снимката, може да се види още колко много плата има. Пътя до Зилкале, с малки изключения, беше добре.
За нас доста странно да виждаме жени, мъкнещи на гърба си чували с чай.
Нито един път не видяхме тази дейност да се извършва от мъже. По планинските склонове, също работеха само жени. Явно в Турция оглеждането и събирането на чай строго се работи само и единствено от жени. Все още се радвахме на сухо време, затова не пропускахме да спираме навсякъде, където нещо ни правеше впечатление.
След поредния мост от типа по-долу, същите престанаха да са ни интересни и вече ги подминавахме без да спираме.
Повече ни бяха интересни къщите по стръмните хълмове, сгушени между гъстите гори. Чудехме се тези къщи обитават ли се постоянно от хора и как изобщо се стига до тях, тъй като изобщо не виждахме път под каквато и да е форма.
Тези гледки съчетани с ниските облаци, които образуваха мъгла, ни караха да се чувстваме все едно е края на Ноември месец. Времето също захладня.
Последния участък от пътя за Зилкале е павиран.
Скоро зърнахме и крепостта.
Тук някъде започна да пръска дъжд. Като паркирах колата и слязохме дъжда направо си заваля. И то толкова силно, че просто нямаше как да се разхождаме. Затова притичахме в кафенето, където зачакахме дъжда да спре или поне да отслабне. През това време пихме по един чай и се запознахме с две момчета.
Въпросните момчета си имаха туристическа агенция и в момента бяха на тур с група от 4-5 човека и ги чакаха да се разходят из крепостта. Малко се учудихме, че се разхождат в тоя дъжд, ама те казаха, че дъжда не им пречел и клиентите им така били искали. Общо взето 80% програмата им съвпадаше с нашата. Те също бяха тръгнали от Истанбул, а разминаванията ни бяха в началния етап. Те бяха прескочили Шиле и Бартън и бяха започнали от Сафранболу (Safranbolu), където се очакваше да бъде края на нашето пътешествие. Ние им споделихме нашата програма, която единодушно одобриха и ни се възхитиха на организацията и смелостта да тръгнем сами. Казаха ни, че така както правим ние без тур е най-добре, а за такива, които не могат да се организират са били те. Също така ни казаха някои тънкости и места, които са ни по пътя и може да посетим. Като видяха, че ще минаваме през Ерзурум и ще спим в Ерзинджан, директно ни казаха ако може да си спестим тези райони и след като разгледаме Тортум (Tortum), да се върнем по-обратния път. Да, обаче, при нас вече всичко беше планувано, а и не си падаме по връщането по същия път, а друга алтернатива почти нямахме. Разказахме им, че нещо в Айдер уцелихме малко гредата, хем с хотела, хем с това, че не можахме да стигнем до местата, които искахме. Те също бяха на мнение, че с нашата кола трудно ще стигнем до платата и ако мислим да се прибираме с нея, да не правим повече опити. Тогава аз ги питах те как стигат до въпросните места с буса тип "маршрутка", с който бяха и те отвърнаха, че с буса не ходят по тези места, а само до такива, до които има приличен път. Показаха ни снимки от платата, но от всичките най ни направи впечатление платото Покут (Pokut Yaylası). Като си там в облачно време, всъщност си над облаците и надолу гледката е страхотна - виждаш море от облаци. Казаха ни след като разгледаме крепостта да отидем до водопада Паловит (Palovit şelalesi). Точно това предстоеше да направим, а от тях получихме желаното потвърждение, че пътя до там е ОК. Дори ни казаха да караме след тях, ако успеем да разгледаме крепостта преди да тръгнат. Докато си бъбрим, дъжда спря. За финал си разменихме телефоните и ни заръчаха ако решим отново да правим обиколка, където и да е в Турция, но сме по-голяма група, да им се обадим. Запътихме се към входа на крепостта, където платихме 6 лири (3 лв.) за два билета.
Пред нас се изправи замъкът Зилкале, за който имах резервирани мисли и не бях сигурен дали си заслужава разходката до тук.
Замъкът е построен през XIV-XV в. и е една от най-значимите исторически постройки в региона. Състои се от външни и вътрешни крепостни стени с една централна наблюдателна кула.
През 2008 година е извършена реставрация на крепостта. По времето на Османската империя замъкът е функционирал като важна отбранителна и междинна точка по пътя на коприната. От историческите записки е известно, че там са се съхранявали големи количества пшеница и просо за нуждите на войниците. От крепостните стени има изглед към долината на река Фъртъна (Fırtına Deresi).
Името на реката се превежда като "буря". Името описва напълно характера на реката, която е много бурна и често прави поразии, благодарение на лошото планинско време. Долу се вижда паркинга, където бяхме паркирали до буса на момчетата и кафето, в което пихме чай.
Не мога да кажа, че вътрешността на крепостта е нещо кой знае какво.
По-скоро ни впечатляваше мистичната обстановка, благодарение на падналата мъгла, която беше погълнала всичко наоколо.
Доста често през годината замъкът е погълнат от мъгла. Ние имахме късмета да го видим именно така и за нас остана мистерия как точно изглежда природата наоколо в ясно време. Но и в двата случая, според мен най-приятно е крепостта да се гледа от далече. Като приключихме обиколката, нашите хора с микробуса бяха тръгнали. До водопада Паловит продължихме по павирания път в продължение на 6 км.
По пътя се разминахме и с буса, който се връщаше обратно. Навън започна отново да пръска съвсем ситен дъжд.
До водопада се слиза по едни стълби, които са доста хлъзгави в такова време.
След като се слезе по стълбите се продължава още малко по пътечка. От пътеката, моста по който слязохме изглежда така:
Още преди да стигнем в подножието на водопада, започна да пръска много силно, но не от дъжда, а от самия водопад. Направо бяхме като под душ.
Освен нас започна да се мокри и фотоапарата. Затова кръгом и обратно по стълбите тръгнахме нагоре.
С височината си от 15 метра, водопадът Паловит не е много висок, но за сметка на това скоростта, с която пада водата е доста висока и от там се вдига водна пелена.
Водопадът Паловит е част от река Паловит, която се влива в река Фъртъна. След водопада, пътя продължава и вероятно стига до някое плато, но става значително по-лош и трудно проходим. Затова обърнахме и поехме в обратна посока.
Преди да се включим на пътя покрай река Фъртъна, спряхме на още няколко места, за да погледаме мистичната обстановка покрай бурната река Паловит.
Навън продължаваше да ръми едва едва, но нищо значително. Дори не си струваше отварянето на чадърите, които вече бяхме изпробвали покрай водопада.
Преди да се включим към пътя, който води до Чамлъхемшин, спряхме отново за една снимка от високото към река Фъртъна и пътя покрай нея.
Тук трябваше да вземе решение дали да завием надясно към Чамлъхемшин или наляво по пътя, който продължава към платото Паловит. Часът беше някъде около 17:30 и реално можеше да се помотаем още около час, преди да хванем пътя към хотела в Айдер. Е, точно това направихме. Завихме към платото Паловит, но бяхме далеч от мисълта, че ще стигнем до там. Идеята ни беше просто да се повозим колкото позволи пътя. Между другото навигацията беше намерила себе си по тези ширини, но я използвахме само като карта.
Първите километри пътя изобщо не даде признаци, че може да се влоши и си беше все така павиран и безпроблемен за движение. Разгледахме картата и според нея, пътят продължаваше доста напред, въпреки че на картата е изобразен като черен път. Решихме все пак да си зададем някаква цел.
Избрахме тя да бъде селото Мейдан (Meydan köy). От време на време спирахме за някоя друга снимка.
През това време, пътя продължи да не показва никакви, ама никакви признаци на влошаване. Движехме си се по паветата, които дори си бяха добре подредени. Между тях имаше поникнала трева и беше ясно, че от тук кола минава на високосна година.
Така се движихме 8 км., докато се появиха някакви постройки и табелата на селото.
Наоколо пълно мъртвило. Нито хора, нито животни, нито други коли минаваха. Чуваше се само шума от движението на реката. Продължихме след селото, като чат пат имаше някое разклонение за някакви хижи.
Не знам колко точно още се движихме, но по едно време мъглата започна да става доста гъста и наоколо стана страшничко.
На един завой, където имаше условия да обърна и мъглата беше малко по-рядка, спряхме. Направихме си за последно снимки и се разходихме напред-назад да видим какво има.
Докато се оглеждаме, на земята мернахме диви ягоди.
Веднага поставихме началото на акция "Диви ягоди" и започнахме да ровим в тревите край пътя за диви ягоди. Преди да ни омръзне, успяхме да наберем половин пластмасова чашка с ягоди.
Измихме ги и докато разберем ги ометохме за нула време, а събирането им трая поне 10 минути. Доволни, потеглихме обратно.
Край пътя на няколко пъти видяхме някакви съборетини с незнайна функция.
На отиване бяхме си набелязали едно място, на което да спрем на връщане. Беше направено с беседки и барбекюта, до едно малко водопадче.
За съжаление, нямахме провизии и подготовка за осъществяването на такъв ритуал. Всъщност, не само по този път видяхме подобно място. Докато пътувахме за Айдер, а също и в района на Хамсикьой срещахме доста често места с беседки и масички, с построени барбекюта край тях. Турците определено са фенове на този спорт.
Минахме за последно край крепостта Зилкале, която беше погълната от мъглата още повече и изглеждаше като призрачно място от филм на ужасите.
Къщите по планинските склонове също бях обгърнати в гъста мъгла и бяха част от филма.
Докато пътуваме за Чамлъхемшин, обсъдихме варианта за разнообразие да направим вечерята там. През това време се заклещихме зад един камион с дърва, който за малко не ни отрови.
В Чамлъхемшин направихме още един тигел по улицата напред-назад с колата, в търсене на място за ядене, ама нещо не видяхме нищо.
Отказахме се от яденето за момента и завихме към Айдер. Точно на изхода от Чамлъхемшин мернахме един ресторант, покрай който вече бяхме минали два пъти.
Решихме да се пробваме да видим какво става вътре. Влезнахме малко като от ония каубойските филми, където вътре времето е спряло и освен бармана няма никой. По същия начин ни посрещна една руса мацка, която така се беше захласнала по някакъв турски сериал, че и дойдохме като гръм от ясно небе. Попитахме я дали има нещо за ядене и тя отвърна положително. Тръгнахме да се настаняваме на една от масите, а тя малко объркано ни зададе стратегически въпрос. Понеже оставаха около 40 минути до официалния залез на слънцето, жената явно си помисли, че ще чакаме до тогава, щото нали заради Рамазана и ни пита сега ли искаме да ядем или ще чакаме. Как ще чакаме бе жена, ние сме умрели от глад, какъв Рамазан. А освен това се движим по разписание. Предложи ни там нещо и звучеше: "Ей сега ще ви забъркам едни буламачи". Седнахме и зачакахме, а през това време започнахме да си коментираме дали не направихме грешка, че седнахме там, още повече че като я гледахме тая руса наконтена жена, ни беше бедна фантазията какво ли ще сътвори. Оказахме се в страшна заблуда и мацката направо ни скри шапката.
Уж говорихме за две манджи набързо, а тя каква стана... Като ни сервира порциите, жената започна да оправя една друга маса, явно за тях си, понеже по едно време се появи мъжа й, който в последствие запали едно барбекю навън. И като почна да прави една софра... аз хем ям, хем лигите продължават да ми текат и огладнявам още повече, а тя слага ту на тяхната маса, ту на нашата. Дадохме всичко и най-доброто от себе си, но не можахме да свършим всичко. То не бяха толумбички, пъпеши, мани мани... Накрая платихме някаква скандално ниска сметка от 50 лири (25 лв.) на фона на цялата храна. От ресторанта се домъкнахме с походка на пингвини до колата и следващите 20 км. до Айдер ги изминахме тежко, тежко с крайцерска скорост от 40 км/ч. Докато вечеряхме, навън се стъмни и по пътя се присетихме какво ли ще е положението при бариерата на входа на парка. Еми, явно след 20:00 такса не събират, защото ситуацията беше като предната вечер. Като пристигнахме в хотела, реших на платя на черния за нощувките, понеже нещо беше споделил, че сутрин идвал към 10:00, а изобщо нямахме намерение да чакаме сутринта да се появи "Принцът на Персия", за да се разплащаме. Слава богу, при разплащането нямаше сакътлъци и изцепки и всичко премина нормално. Платихме 360 лири (180 лв.) за двете нощувки.
Така приключи разходката ни за деня, която сутринта не започна по начина, по който очаквахме, но в последствие нещата потръгнаха. Времето през втората половина на деня не беше с нас, но все пак имахме възможността да си изпълним плана. Дори като се замисля, стана по-добре, тъй като обстановката беше различна и изпълнена с мистерия, което също си имаше своя чар. В крайна сметка не може все да е слънчево.
Приблизително с колата изминахме следния маршрут - https://goo.gl/maps/oy9AAFtbj5B2
Маршрут: Ayder - Galer Düzü - Çamlıhemşin - Zilkale - Palovit şelalesi - Meydan köy - Ayder
Общо километри: 105 км.
<<< Трабзон, Узунгьол, Ризе (Ден 6)
Няма коментари:
Публикуване на коментар