Черноморска обиколка на Северна Турция - Трабзон, Узунгьол, Ризе

Здравейте, Приятели!

С настъпването на шестия ден от пътешествието ни 05.06, лека полека се доближихме до средата на това приключение. В края на деня се очакваше да стигнем т.нар. "крайна точка" на пътуването ни, след което да обърнем посоката на 180 градуса и постепенно да започнем да се връщаме към България. Крайната точка всъщност не беше много крайна, тъй като маршрутът ни беше кръгов. Освен това не бе и най-отдалечената точка от България, до която стигнахме. Целта, която си бяхме поставили от София, бе да стигнем до Ризе (Rize), столицата на чая в Турция и да преспим две нощувки в района. Дори като сме си говорили още преди да тръгнем, винаги сме говорили за "Екскурзия до Ризе". Защо точно до там? Ами защото, като гледахме картата на Турция, това беше най-отдалеченият град, за който преди това бяхме чували да е известен с нещо (в случая, производството на чай). По пътя за Ризе на дневен ред беше да посетим вторият по големина град по турското Черноморие Трабзон (Trabzon), езерото Узунгьол (Uzungöl), да се отбием за по чай в Ризе (Rize) и да акостираме за два дни в планината Качкар (Kaçkar Dağı). Там престоеше да нощуваме в известния планински курорт Айдер (Ayder). Под формата на изминат път, всичко това се равнява на приблизително 310 км. Утрото в Хамсикьой започна с чудесна гледка от терасата (коридора) пред стаята ни.

С малко уговорки, вечерта бяхме "спазарили" да ни приготвят закуската за 8:30, защото часът "около 10", който ни предложиха, ни се стори прекалено късен за натоварената ни програма. Аз до последно останах с впечатлението, че момчето въпреки обещанието си не ни прие на сериозно. Сигурно си мислеше, че няма да станем в 8:30 и както очаквах, в 8 и 30 като слязохме в ресторанта, беше абсолютно мъртвило. Започнахме да водим стратегически разговор как да процедираме и след има-няма 5 минути майката на момчето дойде в ресторанта и ни успокои, че набързо ще ни спретне нещо. В 9 без нещо масата беше готова, а между другото цъфна и младежа.

Определено чакането си заслужаваше! Докато хапваме, се стараехме да запечатаме красотите максимално.

В турските села модата сред младите момичета е следната:

След закуската натоварихме багажа, сбогувахме се с домакините и красивото село, и потеглихме.

Събрал достатъчно опит, за включване към Е97 избрах комбинация от предишните варианти, като хем спестихме неасфалтираната отсечка, хем сведохме движението по панорамния път до минимум, за да не губим излишно време. Пътуването ни не започна особено обещаващо и напрежението се появи още в първите километри.

Вярно, че пътя е тесен ама чак пък толкова... Добре че се движим с ниска скорост, та на пръв поглед стресиращата ситуация в действителност отмина небрежно и безопасно.

След десетина километра се включихме на главния път към Трабзон. Частта до Мачка вече не ни беше интересна. Останалите 25 км. до Трабзон минаха неусетно.

Ремонтите по трасето продължиха почти до Трабзон, като не пречеха на придвижването. Минахме покрай някаква голяма логистична база.

Малко след това, навлязохме в пределите на черноморския град.

Стигнахме до Т-образното кръстовище, което свързва пътища Е97 и Е70, където попаднахме на задръстване.

Два камиона и един автобус някак си бяха успели да се блокират взаимно, въпреки наличието на работещи светофари  и се беше получила тапа, от която нямаше мърдане в нито една от трите посоки. Автобуса успя да направи място на единия камион, за да завие и така движението се отпуши. За момента ние направихме ляв завой и се запътихме към центъра на града.

За посещение в Трабзон бяхме набелязали лятната къща на Кемал Ататюрк (Atatürk Köşkü), която се намира в местността Соуксу (Soğuksu). Трабзон е вторият по големина град по турското Черноморие с население от близо 320 000 души. Целият град е разположен на хълмиста местност, затова движението из града не е особено приятно. Непрекъснато има стръмни изкачвания и спускания, а извън големите булеварди има множество тесни улички, по които е още по-неприятно да се шофира. На територията на града може да се видят както стари и не толкова добре изглеждащи сгради, така и нови сгради с модерно излъчване.

Като в почти всички турски градове, в които сме били досега, целият град е хаотичен и забързан. Сградите също са разпръснати навсякъде с лоша инфраструктура между тях и продължават да никнат като гъби на всевъзможни места. Автомобилите са наспрели по остатъците от тротоари и буквално навсякъде. Накратко, позната родна картинка само, че в по-голям размер.

Като цяло, почти не се намира турски град, който да може да впечатли с нещо повече от хаос и забързан живот. В това число не слагам Истанбул, който безспорно е град-мегаполис от различно измерение във всяко едно отношение.

След поредица от изкачвания и спускания из кварталните улички на Трабзон се добрахме до Atatürk Köşkü.

Цената за вход е 5 лири (2,50 лв.) на човек. Вилата е построена през 1890 година от гръцкия жител Константин Кабаяндис. След изселванията и промяната на населението, през 1923 година постройката е дадена на държавната хазна.

През 1924 година, при едно от посещенията си в Трабзон, Кемал Ататюрк посещава вилата за първи път и остава много впечатлен от нея. През 1931 вилата е подарена на Кемал Ататюрк от жителите на Трабзон.

Ататюрк е посетил вилата само още един път през 1937 година в периода 10-12 Юни, при последното си посещение в Трабзон преди да почине. Тогава той взима решение да дари вилата на турския народ.

След смъртта на Кемал Ататюрк през 1938 година, вилата е наследена от неговата сестра, а през 1943 година община Трабзон откупува вилата и я прави музей.

Вилата е на четири етажа, като на всеки един от етажите са обособени различни стаи, в които до ден днешен може да се видят мебели от преди повече от 100 години.

Има няколко балкона с изглед към градината пред входа и една голяма тераса с изглед към морето. Гледката към морето не е особено добра, тъй като край къщата има парк с високи дървета, които почти я скриват. Може би преди години, когато дърветата не са били толкова високи, гледката е била значително по-добра.

За разглеждане на къщата-музей и градинките около нея ни бяха необходими не повече от 45 минути. Ако човек си пада по такъв тип музеи, ще остане доволен от видяното в Atatürk Köşkü. След като приключихме обиколката отново поехме по стръмните улици.

В Турция, Трабзон се смята за важен стратегически пристанищен град. В региона е особено популярно отглеждането на бял зелен боб, който се експортира из цяла Европа. Също така е развито и птицевъдството. В Трабзон се произвежда 20% от рибата в Турция. Областта е населено предимно с турци, но както в цялото източно крайбрежие, се срещат етнически групи познати като "лази".

Лазите са ислямизирана етническа група на грузинците в Турция. Дори Ердоган е наполовина лаз по майчина линия. Като цяло хората в Трабзон и региона са със консервативни религиозни възгледи и строги националисти.

Малко след 12:00 часа бяхме за пореден път на D010 (Е70) в източна посока.

До следващата спирка по пътя ни предстояха точно 100 км. В тази част на Турция преобладават планините, затова в дясно от пътя непрекъснато се извисяват върхове и хълмове, където има накацали къщи и жилищни сгради. Вероятно с много красиви панорами.

Подобно на целия път от Синоп до Трабзон, продължавайки да се движим на изток, се наблюдава значителната гъстота на населените места. Затова следващите километри не предлагат почти нищо различно като изживявате, освен обичайното редуване на населените места, през които се минава с култовите 82 км/ч, спирането на светофари, кратко извънградско движение със 110 км/ч, преминаването през тунели и чат-пат някой по-хубава гледка към морето.

Ако трябва да се върнем на темата с плажовете, след Синоп същите общо взето изчезнаха. Ако някъде има "плаж", той се състои от камъни големи колкото картофи. Следващата стратегическа точка, която предстоеше, беше достигането на един град с възклицателното име Оф (Of).

От Оф завихме надясно по път D915, отправяйки се към Узунгьол.

Град Оф се намира по-близо до Ризе, което започна да си проличава от фабриките за чай, както и от разпръснатите посеви на чай по склоновете.

До Узунгьол имахме още около 40 км., през които се движихме по хубав двупосочен път. По склоновете освен чай мяркахме също от типичните за района на Трабзон и Ризе къщи, познати като "серендер" (Serender).

Това са постройки от дърво или камък издигнати на 4, 6 или 8 дървени кола на височина между 5 и 7 метра от земята. Обикновено са с квадратна форма и основната цел, за която се строят е да изпълняват ролята на хамбари за съхранение на храни и изсушаване на царевица. Затова са издигнати на височина, за да не може продуктите да са уязвими за дивите животните. Разбира се, къщите които се виждат по върховете са жилищни и не са построени на колове, а просто имат външния вид на истинските серендери. В действителност, мисля че никъде не видяхме серендер в оригиналния си вид използван по предназначение или пък просто не са ни направили впечатление. По пътя към Узунгьол спряхме няколко пъти за снимки на интересни места.

Отсечката към Узунгьол е много приятна за шофиране.

По тези места на Турция ни направи впечатление, че по туристическите места табелите освен на турски са изписани и на арабски. Явно са солидно посещавани от Иран, която е най-близката държава. Близка, но все пак Иран е на югоизток и границата е някъде на 400-500 км. Освен това, вероятно и сред местното население има достатъчно турци с арабски произход или араби.

Узунгьол е името на езерото и махалата в района на езерото. Тук вече туризмът е развит на съвсем друго ниво и като цяло бих казал, че е меко казано пренаселено с хотели и места за настаняване.

Добре че нашето посещение беше в слаб период за местния туризъм, та наоколо не беше страшно. Около цялото езеро е пълно с хотели, магазини, ресторанти и какво ли не. Голяма част не работеха заради Рамазана. Наоколо по склоновете картинката е горе долу същата. Ако човек се абстрахира от това, природата наоколо не е за изпускане.

Понеже спирането край пътя е забранено и буквално невъзможно, местата за паркиране обикновено са на паркингите на хотелите или ресторантите. Докато се чудя къде са спрем, направихме една обиколка около езерото с колата. Накрая спрях някъде и се поразходихме около езерото пеша - Узунгьол.

Езерото се намира на 1 090 метра надморска височина. Докато обикаляме си избрахме място за обяд. Пробвахме едно от най-разпространените ястия в района - пъстърва. Общо взето нищо по-специално нито като вкус нито като начин на поднасяне. Платихме 44 лири (22 лв.) сметка.

За десерт си бяхме оставили кулминацията от посещението на това място - гледката от високо. Върнахме се обратно при колата и тръгнахме по един пълзящ нагоре по планината път, който на места беше черен, на места беше с павета или с асфалт.

След като преценихме, че сме набрали достатъчно височина, оставихме колата и започнахме да търсим най-добрия изглед.

От високо си личи колко нагъчкано от постройки е пространството около езерото в тясната котловина. След като запечатахме и тази природна забележителност се върнахме при колата, която ни чакаше на сянка.

Започнахме да се спускаме по стръмния път надолу.

Върнахме се по същия път D915 обратно към Е70. Продължаваха да ни правят впечатление къщите построени на най-чудати места и чаените насаждения около тях.

По едно време настигнахме военна техника, която беше ескортирана. На тавана имаше оръдие и войник.

Докато се чудя дали да ги изпреваря и да застана на мушката на войника, стигнахме до един мост, който ни беше направил впечатление още на отиване към Узунгьол и бяхме решили, че на връщане ще спрем.

По принцип, над реките в района често се срещат подобни мостове, но някои от тях са по-различни и привличат внимание. Един такъв е мостът Хапсияш (Hapsiyaş Köprüsü).

Мостът е построен през 1935 година, а през 2002 е реставриран. Честно казано не знам дали мостът сам по себе си има някакво ключово и/или историческо значение, за да му бъде обърнато по-специално внимание.

Това, което видяхме ние, беше малко по-атрактивна постройка, край която са направени беседки и край пътя има разпънати две сергии, където продаваха неща като домашно сладко, мед и други. Може да  прибавим и боклуците, които реката домъкваше и се насъбираха около водните каскади.

От град Оф се върнахме отново на Е70 и се запътихме към Ризе.

След около 20 км. се появи табелата за вход в града.

Може да се каже, че достигнахме "целта" на нашето пътешествие. Ризе е последният по-голям град с население над 100 000 души преди границата с Грузия.

Исторически в района на Ризе са се отглеждали портокали, но поради промяната на климата, в ранните години на XX в., производството на портокали престанало да бъде възможно.

В наши дни, Ризе се слави като "Столицата на чая" в Турция. На територията на областта има 48 фабрики за обработка и пакетиране на чай само на най-големият производител на чай в Турция - Чайкур (Çaykur). Това се равнява на приблизително 17 000 работни места. Отделно има редица други производители на чай.

Целта на посещението ни в Ризе беше именно да изпием по един чай в т.нар. "градинки за чай" (çay bahçesi). Най-известната такава градинка в града е Зираат (Ziraat çay bahçesi).

Чаената градина се намира на един от хълмовете на града. Всъщност, Ризе е планински град и тук също сградите са накацали навсякъде, а улиците са предимно стръмни. Чаят в Ризе започва да се произвежда масово в периода 1940-1950 година, като преди това градът и районът и бил изключително беден. През 1958 година в града е създаден Изследователски център за проучване на чай, който подпомага още повече за развитието на областта.

Градинката се намира непосредствено до Изследователския център, а до там стигнахме след изкачването на сериозни баири по тесните улици.

От високото, разбира се, има гледка към морето.

Основните забележителност в Ризе са панорамните гледки към чаените плантации, които са много интересно разположени между жилищните сгради.

Извън чая, може би единствената забележителност е крепостта Ризе, до която ние не отидохме. Срещу института има магазин за подаръци и макет на серендер.

Както може да се очаква, в чаената градина беше пусто. Освен нас имаше заета още една маса. Хубавото беше, че поне работеше.

За 12 лири (6 лв.) си поръчахме направо един чайник с газово котлонче, което ни запалиха и зачакахме 10 минути, докато кипне водата.

През това време гледахме морето. Тема на разговорът ни беше, че въпреки ранния час (18:00 часа), слънцето се беше снижило значително.

С движението ни на изток слънцето започна да залязва с над 1 час по-рано в сравнение с началото на екскурзията ни. След кратка справка за оставащите километри, по всичко изглеждаше, че май ще замръкнем, докато стигнем до следващия хотел. Това обаче по никакъв начин не може да ни развали кефа от пиенето на чай, който между другото стана готов.

Последва наливане с чай в буквалния смисъл. Далече сме от постиженията на турците, които такъв чайник го изпиват за отрицателно време. Аз след 4 чашки и половина, които горе-долу се равняват на две чаши чай от нашите, катапултирах. Изпихме може би едва 1/4 от чая. Ако трябва да съм честен, чая не се различава по нищо в сравнение с този, който сервират навсякъде из Турция. На мен обаче ми беше по-сладък, поради мисълта, че съм седнал да го пия в чаена градинка в Ризе :). След като приключихме с операция "Чай", си купихме разни чайове и подаръци от магазинчето. През цялото време бях в стрес, че ще затвори, докато пием чая и няма да може да си купим нищо. Накрая останахме леко разочаровани, защото все нямаше това, което искахме от изложените мостри.

Разделихме се с това място и се сляхме отново със забързания градски живот в центъра на Ризе.

Като че ли, Ризе заслужава повече време от това, което му заделихме ние. В интерес на истината, жертвахме времето на Ризе, като включихме в програмата Узунгьол, който по първоначален план не влизаше в списъка. В крайна сметка, не съм сигурен дали не сбъркахме, но картите вече са изиграни и няма място за съжаление.

Прехода от Ризе до следващия град Чайели (Çayeli) почти не го разбрахме.

Някъде в тази отсечка направихме поредното (3-то) зареждане с бензин. През следващите километри, слънцето започна постепенно да приключва своята дейност за деня. А край Черноморската магистрала се извисяваха едни високи жилищни блокове.

Не знам колко е яко да живееш до мантинелата на международен път, състоящ се от по 3 ленти в посока, с денонощно движение макар това да е в нови блокове. На фона на тази картина се извисяваха високите планини с все още заснежени върхове.

Започнаха да се появяват населени места с имена звучащи на грузински или арменски. Един такъв град е Ардешен (Ardeşen), откъде трябваше да се отклоним към планините Качкар (Kaçkar Dağları) и курортното селище Айдер (Ayder). Освен това, по табелите започна да се появява грузинския град Батуми (на турски Batum).

Град Ардешен е как да кажа... интересен град. Името на града е арменско - произлиза от арменските думи Ard (поле) и Shen (село). Основното му население са лазите (по-рано бях споменал, че това са етнически грузинци), а в същото време е на територията на Турция. Тук основното препитание е отново отглеждането на чай. В града се отклонихме надясно (на юг) и се запътихме към Айдер през Чамлъхемшин (Çamlıhemşin).

Тук някъде мракът почти ни погълна и преустановихме фотографията, тъй като в тъмното и в движение, през стъкло (мръсно) се получаваха невероятни шедьоври.

Общо взето следващите 20 км. до Чамлъхемшин се движихме в долината на река Фъртъна (Fırtına deresi), която се влива в Черно море. Тук край пътя са силно развити рафтинг приключенията. След Чамлъхемшин има още 20 км. до Айдер, но пътя вече се вие покрай река Кавран (Kavran deresi). Няколко километра преди да се стигне в Айдер се навлиза в територията на Национален парк "Качкар" (Kaçkar Milli Parkı). На пътя има будки с бариери, на които се заплаща такса за автомобила. Вероятно поради късния час на пристигане (след 20:00) бариерата беше вдигната. Спрях, защото в будката имаше хора, ама те упорито се правеха, че не ни виждат, при което влезнахме гратис. По спомен таксата беше 9 лири (4,50 лв.) на автомобил, обаче не става ясно за какъв период е и дали примерно ако отидеш в Айдер на почивка за 7 дни и да кажем 3 от дните излизаш на разходка с колата до околните места, ще те таксуват на всяко влизане. Този въпрос ни разчовърка, понеже ни предстояха две нощувки и на следващия ден имахме план да се разходим извън Айдер и да минем втори път през бариерата. В крайна сметка си казахме "К'вот тако'а", ако кажат ще платим 1 или 2 такси, колкото поискат. Сега целта ни беше да се доберем до хотела, който бяхме резервирали след разговор по телефона от София и се разбрахме детайлите да ги уточняваме на място. С влизането в Айдер веднага ни "лъхна" усещането, че сме на ултра туристическо и вървежно място. За (не)щастие в слаб период заради Рамазана. Навсякъде хотели, ресторанти... все едно сме в Боровец или Банско. На такива места, въпреки наличието на изобилие от места за настаняване, шанса да изтеглиш късата клечка не е никак малък. С избора си на Ayder Ümit Otel ние направихме точно това - изтеглихме най-голямата "къса клечка" с настаняванията по време на пътешествието. Не че хотела беше най-лошия на света или в Айдер, ама очакванията ни се разминаха сериозно. Първо, черния пичага на рецепцията се направи на интересен и ни вика "Ама вашата резервация не е потвърдена, защото не сте превели не знам си колко процента от цената за нощувка", при положение, че уговорката по телефона беше, че на място ще ни покаже различните стаи и ще си изберем каквото ни харесва и изрично го питахме какво капаро да платим, а той каза, че няма нужда. И целия тоя цирк при положение, че в хотела първата вечер бяхме само ние, а на втората имаше още 2 или 3 заети стаи. Второ, започна да ни развежда из 3-те вида двойни стаи, които за мен нямаха съществена разлика, като изключим, че едната стая е 12 квадратни сантиметра по-голяма от останалите, а в едната има два прозореца с "невероятно гледка" както той се изрази към... съседния хотел. Пардон - планина, но просто съседния хотел скриваше 70% от гледката. А цените на стаите започваха от 180 лири (90 лв.) за нощувка и бяха с 40 лири разлика до най-скъпата стая от 260 лири (130 лв.). Разбира се, избрахме най-евтината стая, която беше малка и неудобна, а трябваше да нощуваме цели 2 вечери. Не че стаята за 130 лв. беше нещо по-различно като размер. След като се разбрахме, дойде третото, което за мен беше най-голямата цигания. Преди да слезе към рецепцията, черния започна да се обяснява, че трябвало да платим по 30 лири за чистене, мистене и разни такива завъртени неща, които не разбрахме. Както още не бях оставил куфарите, ги стиснах здраво и бях готов да си тръгнем, но му дадох още един шанс да обясни за какво точно ги иска парите и какво точно плащаме ние с тия 90 лева на вечер, че ни иска още по 15 лв. за чистене. Настана една напрегната обстановка, при което тоя скалъпи нещо от сорта "Абе нали ви развеждах из стаите и момчетата мъкнаха куфарите в онези стаи, в които влизахме и сега трябвало да се почистят и видиш ли ти, да даде на момчетата пари, за да ги изчистят". Гледахме се известно време, мигайки тъпо и не можехме да осъзнаем тоя какви ги говори още повече, че строго фиксираната цена вече стана "колкото дадеш". Решихме, че пичагата освен че не знае как да си заработи бакшиша, е готов на всяка цена да си го вземе, макар и под формата на абсурдно обяснение. Дадох му 10 лири (5 лв.), понеже нямах по-дребни и го пратих да се спасява, ама после цяла вечер бях извън кожата си, че му дадох пари на тоя абсолютен тъпанар, с извинение. Има и четвърто и пето, ама тях ги оставям за закуска. След като излязохме от шока, беше време да отидем на вечеря. В хотела има ресторант, но рязко го заобиколихме и се пуснахме по улицата в търсене на нещо друго. Просто тия не заслужаваха от нас нито една лира повече. Вечерта прекарахме в Zümrüt Restaurant, където хапнахме вкусно ядене, което ни излезе 50 лири (25 лв.).

Маршрутът ни за деня - https://goo.gl/maps/U4ii94PhJVK2

Маршрут: Hamsiköy - Trabzon - Uzungöl - Rize - Ayder
Общо километри:  312 км.

<<< Селски туризъм в Зигана и Хамсикьой и манастирът Сюмела (Ден 5)

Айдер и околностите (Ден 7) >>>